Любовта не задължава. Страхът е изпълнен със задължения. По пътя на страха, каквото и да правим, то е защото трябва да го направим и очакваме другите да направят нещо, защото трябва да го направят. Имаме задължението и веднага след като то се появи, ние започваме да му се съпротивляваме. Колкото повече съпротива оказваме, толкова повече страдаме. Рано или късно се опитваме да избягаме от задълженията. От друга страна, любовта не притежава съпротива. Каквото и да правим, то е защото искаме да го правим. То става удоволствие, то е подобно на игра и ние изпитваме удоволствие от него.

Продължава…

Eдна от основните форми на страх е страхът да станеш самостоен Аз, който бива преживяван като отпадане от защитеността. Желанието за близост и контакт, копнежът да можеш да обичаш и да бъдеш обичан, принадлежи към нашата същност и е един от признаците на човешкото изобщо. Когато обичаме, ние се стремим да направим обичания човек щастлив; ние се вчувстваме в него, искаме да отгатнем желанията му, мислим повече за другия, отколкото за нас самите, можем да забравим себе си и да преживеем ощастливяващия обмен на даване и получаване, който претопява двама ни в едно Ние, снемащо поне за мигновение разделеността на индивидите. Праобразът на такава любов е отношението майка-дете и навярно всяка любов се опитва наново да го пресъздаде, наново да открие онова, което сме преживели в най-ранното детство: да се чувстваме безусловно обичани, просто такива, каквито сме и да знаем, че нашето биване, това, което можем да дадем, което сме, може да направи и другия щастлив. Ние носим в себе си като заложба способността да обичаме; но за да се разгърне, тя трябва да бъде заговорена, събудена. Така любовта, която сме получили, ни дава не само чувството за нашата собствена ценност, тя прави възможна готовността ни за любов, желаеща да върне полученото.

Продължава…

Страхът принадлежи неотменно към нашия живот. Той ни съпровожда от раждането до смъртта във все нови и нови проявления. Историята на човечеството ни дава възможност да се запознаем с различни опити за неговото овладяване, смекчаване, преодоляване или усмиряване. Магия, религия и наука са полагали усилия в тази насока. Защитеността в Бога, отдаващата се любов, изследването на природните закони, отвръщащата се от света аскеза или философските познания всъщност не снемат страха, те обаче могат да помогнат той да бъде понасян и дори да го направят плодотворен за нашето развитие. Да вярваме, че сме в състояние да живеем живота си без страх, си остава една от големите ни илюзии; той е част от нашата екзистенция, отражение на нашата зависимост и на знанието, че сме смъртни. Ние можем само да се опитваме да създаваме противодействащи му сили: смелост, доверие, познание, мощ, надежда, смирение, вяра и любов. Те ни помагат да приемаме страха, да се стълкновяваме с него, отново и отново да го побеждаваме. Ние би трябвало да се отнасяме скептично към всякакъв вид методи, които обещават да ни освободят от страха; те не отговарят на действителността на човешкото битие и събуждат илюзорни очаквания.
Макар и страхът да принадлежи неизбежно към нашия живот, това не означава, че ние непрекъснато съзнаваме този факт. От друга страна, страхът сякаш винаги е настоящ и може всеки момент да нахлуе в съзнанието ни, когато бъде констелиран навън или вътре в нас от някакво преживяване. Тогава ние обикновено сме склонни да го отминем, да го избегнем и сме развили техники и методи за неговото изтласкване mритъпяване или надиграване и отричане. Но подобно на смъртта, и страхът не престава да съществува тогава, когато не мислим за него.

Продължава…