Откъс от „451° по Фаренхайт“, Рей Бредбъри

Дъждът почти беше престанал и девойката вървеше по средата на тротоара с вдигнато нагоре лице; редките капки падаха върху лицето й. Като видя Монтег, тя се усмихна.

— Здравейте!

— Здравейте! — каза той и продължи. — Сега пък какво сте измислили?

— Нали съм побъркана? Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.

— Не мисля, че на мен би ми харесало — каза той.

— Може да ви хареса, ако опитате.

— Никога не съм опитвал.

Тя облиза устните си.

— Дъждът дори има приятен вкус.

— Какво, ще ви се да опитате всичко поне веднъж, така ли? — попита той.

— Понякога и два пъти. — Тя погледна към нещо, което държеше в ръката си.

— Това пък какво е? — попита той.

— Предполагам, че е последното глухарче за тази година. Не вярвах, че толкова късно ще намеря глухарче. Чували ли сте, че трябва да си отъркате брадичката с него? Вижте! — И смеейки се, тя докосна брадичката си с цветето.

— Защо?

— Ако остане следа, значи, че съм влюбена. Има ли следа?

Нямаше как; той погледна.

— Е? — запита тя.

— Под брадичката ви има жълто.

— Чудесно! Хайде сега да опитаме с вас!

— С мен нищо няма да излезе.

— Ще видим. — И преди той да успее да се отдръпне, тя допря глухарчето до брадичката му. Той отстъпи назад и тя се засмя:

— Стойте мирно!

Погледна под брадичката му и сбърчи вежди.

— Е? — попита той.

— Колко жалко! — каза тя. — Не сте влюбен в никого.

— Влюбен съм!

— Нищо не личи.

— Влюбен съм, и то много! — Опита се да извика в съзнанието си някакъв образ, който да докаже твърдението му, но образ не се появи. — Влюбен съм!

— О, моля ви се, не гледайте така!

— Глухарчето е виновно — каза той. — Всичкият му прашец остана по вашата брадичка. Затова при мен не се получи нищо.

— Разбира се, това трябва да е причината. Но ето, че аз ви разстроих, виждам, че ви разстроих; простете, наистина много съжалявам. — Тя го докосна по лакътя.

— Не, не! — бързо каза той! — Нищо ми няма!

— Трябва да си вървя, затова кажете, че ми прощавате. Не искам да ми се сърдите.

— Не ви се сърдя. Но съм разстроен.

— А сега трябва да отида при моя психиатър. Карат ме да ходя при него. Измислям си разни неща и му ги разправям. Не зная какво си мисли за мен. Казва, че съм била истинска лукова глава. Карала съм го да ме бели люспа по люспа.

— И на мен ми се струва, че имате нужда от психиатър — каза Монтег.

— Наистина ли мислите така?

Монтег въздъхна дълбоко и най-сетне каза:

— Не, не мисля така.

— Психиатърът иска да разбере защо излизам и скитам из гората, защо наблюдавам птичките и събирам пеперуди. Някой ден ще ви покажа моята колекция.

— Добре.

— Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава нагоре, ей така, и да оставя дъждовните капки да падат направо в устата ми. Вкусът им е също като на вино. Опитвали ли сте някога?

— Не. Аз…

— Вече ми простихте, нали?

— Да. — Той се замисли за миг. — Да, простих ви. Бог знае защо. Вие сте чудновата, огорчавате човека, а той лесно ви прощава. Казахте, че сте на седемнайсет години, нали?

— Да… тоест, ще ги навърша идущия месец.

— Колко странно! Колко чудно! А жена ми е на трийсет години и въпреки това понякога изглеждате толкова по-възрастна от нея. Не мога да го разбера.

— Вие самият сте чудноват, мистър Монтег. Понякога дори забравям, че сте пожарникар. А сега мога ли отново да ви разсърдя?

— Хайде да видим!

— Как започна всичко това? Как попаднахте на тази работа? Как избрахте професията си, как се решихте да заемете тази служба? Вие не сте като другите. Виждала съм някои от тях и зная. Когато ви говоря, вие гледате в мен. Снощи, когато казах нещо за луната, вие погледнахте към нея. Другите никога не биха го направили. Другите просто биха си тръгнали и биха ме оставили да си говоря. Или пък биха започнали да ме заплашват. Вече никой няма никакво време за другите. Вие сте един от малцината, които ме понасят. Ето защо си мисля: толкова странно е, че сте пожарникар; това някак си не ви подхожда.

Той имаше чувството, че тялото му се раздвоява — топлина и хлад, нежност и суровост, трепет и спокойствие — и двете му части се трият една о друга.

— Добре ще е да побързате за визитата си при психиатъра — каза той.

Тя изтича и го остави сам под дъжда. Той дълго време не мръдна от мястото си.

А след това много бавно, както вървеше, вдигна нагоре глава към дъжда само за няколко секунди и отвори уста…

Обръщение на Кърт Вонегът направено пред абсолвентите на МИТ, САЩ

Дами и господа от випуск ’97: Ползвайте плажно масло
Ако мога да ви дам само един съвет за бъдещето, той ще е за плажното масло. Ползата от него в дългосрочен план е доказана от учените, докато останалата част от моите съвети нямат по-реална основа от собствения ми лъкатушещ опит. Сега аз ще раздам тези съвети.
Наслаждавайте се на силата и красотата на своята младост. О, няма значение. Вие няма да разберете силата и красотата на вашата младост докато не ги изгубите. Но, повярвайте ми, след 20 години, когато погледнете отново снимките си, ще си припомните по начин, който сега не можете да уловите, колко много възможности са лежали пред вас и колко прекрасно всъщност сте изглеждали. Не сте толкова дебели, колкото ви се струва.
Не се безпокойте за бъдещето. Или се безпокойте, но знайте, че безпокойствието е толкова ефективно, колкото и опитът да се реши алгебрично уравнение чрез джвакане на дъвка. Истинските беди в живота ви ще дойдат от неща, които никога не са се появявали в обезпокоената ви глава, а ви заслепяват в 4 часа следобед на някой мързелив вторник.
Всеки ден направете по нещо, което ви плаши.
Пейте.
Не бъдете безотговорни към сърцата на другите хора. Не се свързвайте с хора, които са безотговорни към вашето сърце.
Не си губете времето за завист. Някога сте по-напред, друг път изоставате. Съзтезанието е дълго и накрая вие се съзтезавате само със самия себе си.
Помнете похвалите, които получавате. Забравете обидите. Ако успеете да го направите, кажете ми как сте го постигнали.
Пазете старите си любовни писма. Изхвърлете старите се банкови извлечения.
Протягайте се.
Не се чувствайте виновни, ако не знаете какво желаете да направите с живота си. Най-интересните хора, които познавам, не са знаели на 22 години какво искат да правят с живота си. Някои от най-интересните 40-годишни хора, които познавам, още не знаят.
Взимайте калций. Внимавайте за колената си. Ще ви липсват когато няма да са наред.
Може би ще се ожените, може би не. Може би ще имате деца, може би не. Може би ще сте разведени на 40, а може би ще танцувате патешкия танц на 75тата годишнина от брака си. Каквото и да правите, не се възгордявайте много, нито се ругайте. Избраните от вас решения са наполовина резултат от късмета. Което е валидно и за всички останали.
Наслаждавайте се на тялото си. Използвайте го по всевъзможни начини. Не се безпокойте от начина, както и от това, какво другите мислят за него. Тялото ви е най-страхотния инструмент, който някога сте имали.
Танцувайте, даже и ако нямате къде да го правите, освен в дневната.
Четете упътванията, даже и ако не ги спазвате.
Не четете списания за красота. Те само ще ви накарат да се чувствате грозни.
Старайте се да опознаете родителите си. Не знаете кога ще си отидат. Бъдете мили с хората от вашето поколение. Те са най-добрата ви връзка с вашето минало и са вероятно хората, които ще са до вас и за в бъдеще.
Помнете, че приятелите идват и си отиват, но на малко от тях трябва да държите. Работете здраво, за да преодолеете разстоянията в географския смисъл и в начина на живот, защото колкото повече остарявате, толкова повече са ви необходими хората, които са ви познавали, когато сте били млади.
Поживейте в Ню Йорк, но го напуснете преди да ви е направил прекалено твърди. Поживейте в Северна Калифорния, но я напуснете, преди да ви направи твърде меки.
Пътувайте.
Приемете някои вечни истини: цените ще растат, политиците ще флиртуват. Вие също ще остареете. И когато това стане, ще си въобразявате, че когато сте били млади цените са били умерени, политиците честни, а децата са уважавали родителите си.
Уважавайте родителите си.
Не очаквайте друг да ви поддържа. Може би притежавате фонд. Или имате заможен съпруг(а). Но никога не знаете кога те могат да изчезнат.
Не цапотете твърде косата си или на 40 тя ще изглежда като на 85.
Внимавайте със съветите, които възприемате, но бъдете търпеливи с тези, които ви ги дават.
Съветът е форма на носталгия. Даването му е начин да извадиш миналото от отпадъчните води, да го избършеш внимателно, да добоядисаш по-грозните му части и го възстановиш за повече, отколкото струва.
Но вярвайте ми за плажното масло.

Живял някога един мъдър старец, за когото се говорело, че притежавал цялото познание на света. Веднъж при него дошла една жена и го помолила:

–          Старче, искам да знам всичко, научи ме на цялото познание.

–          Добре. – отговорил й старецът. – Ела с мен.

И я отвел в една дълбока, тъмна пещера, където имало безброй дебели прашни книги.

–     Когато прочетеш всички тези книги, ще имаш пълното познание – казал й той.

Жената се съгласила. Ден и нощ стояла в пещерата и неуморно четяла, ли четяла. От време на време старецът минавал покрай пещерата, подпирайки се на една тежка чепата сопа и питал жената:

–          Е, научи ли вече всичко?

–          Още не. – отговаряла тя.

Тогава старецът вдигал сопата и я удрял по главата… И това се повтаряло – седмици, месеци, години…

Един ден старецът отново минал покрай пещерата и задал обичайния си въпрос:

–          Научи ли вече всичко?

–          Не още – отговорила жената. Но когато старецът посегнал да я удари със сопата тя хванала ръката му – и застинала от страх в очакване на най-лошото – наказанието сигурно щяло да бъде много сурово.

Но старецът се усмихнал широко:

–          Браво! Сега вече знаеш всичко, от което имаш нужда!

–          Как така? – учудила се жената.

–          Ти разбра, че никога няма да притежаваш пълното познание за всичко. Освен това научи как можеш да спреш болката…