Още от най-древни времена Луната е била символ на нашата неосъзната, непозната, тъмна, дълбока страна. Това е отразено както в юнгианската психоанализа, така и в повечето езотерични учения – астрологията, хиромантията, картите Таро, кабала. Луната управлява циклите на планетата и влияе върху емоционалното и физическото ни състояние, понякога неуловимо, друг път напълно осезаемо. Тя е свързана с колективното несъзнавано, архетипните образи, емоционалната памет на Земята, първичната водна стихия, въображението, фантазията, илюзиите.

Статия от Джоди Гейл, www.jodiegale.com

Думата „холистичен“ се използва много в помагащите професии; при по-задълбочено изследване обаче, „духовността“ всъщност доста често е пренебрегвана. Понятието „духовност“ не се смята за достатъчно научно и достоверно, затова рядко намира място в психологията, социалната работа, консултирането и психотерапията. Пренебрегването на духовността води до сериозни последици за индивидите, общностите и „цялото“, имайки предвид глобалните извънредни ситуации, финансовите и екологични кризи, разкъсваните от войни страни, масовото преселение на бежанци, високите нива на зависимост към интернет, храна, наркотици, алкохол, хазарт, секс, пазаруване, както и нарастващото всеобщо чувство на изолация от себе си и другите. Съвременните, ориентирани към резултати медицински модели са фокусирани най-вече върху премахването на симптомите, а не са насочени към грижа за цялостната личност. Според Ървин Ялом психотерапията е в криза, защото е задвижвана от финансови мотиви, ориентирана е към единични симтоми, а терапиите са кратки, повърхностни и несъществени. В „Лечение на разделението“, Джон Нелсън (1994) твърди, че няма област в модерната западна мисъл, която да има повече нужда от навлизането на духовни дисциплини, отколкото психологията и психиатрията. Уилбър (1994) пише: „Първо духът, след това душата и разумът бяха отхвърлени от модерната психология и психиатрия с катастрофалния резултат, че мъжете и жените бяха възприемани като нищо повече от еволюирал сбор от атоми в неясно защо живи тела. Така нашата съвременна „наука за душата“ почти от самото си начало съществува като наука за физическите и телесни компоненти на цялото човешко същество – това е огромна редукционистка културна катастрофа…едва трансперсоналната психология въведе отново измеренията на душата и духа.“

Продължава…

Историите за герои са силно въздействащи и вечни. Те свързват нашия собствен копнеж, болка и страст с тези хора, живели преди нас, по такъв начин, че научаваме нещо за същността на това, какво означава да бъдеш човек, както и да бъдем свързани с големите цикли на природния и духовния свят. Митовете, които могат да придават значимост на нашия живот, са дълбоко първични  и архетипови и могат да всеят ужас в сърцата ни, но могат и да ни освободят от неавтентичен живот и да ни направят истински. Ако избегнем това, което Т. С. Елиът нарича този „първозданен ужас”, в сърцевината на живота ние се лишаваме от връзката си с интензивността и мистерията на живота. Откриването на нашата собствена връзка с такива вечни модели ни дава усещането за смисъл и  значимост дори в моментите на най-голямо страдание или отчужденост, а по този начин възвръща благородството на живота.

Продължава…

Логотерапията, или както я наричат някои автори, третата Виенска школа в психотерапията, се занимава със смисъла на човешкия живот и търсенето на този смисъл. Според логотерапията борбата за смисъла на живота е основна движеща сила за човека. Затова се говори за “стремеж към смисъла”, което се противопоставя на принципа на удоволствието – “стремежът към удоволствието”, върху който е концентрирана психоанализата на Фройд, а също в противовес на “стремежа към власт”, определян от адлеровата психология.

Стремежът към смисъла

Търсенето на смисъла на живота от човека е основна сила в живота му, а не “вторична рационализация” на инстинктивните влечения. Смисълът е уникален и специфичен, тъй като трябва да бъде и може да бъде осъществен само от този човек и само когато той стигне до разбирането на онова, което би могло да удовлетвори неговата собствена потребност от смисъл. Някои автори твърдят, че смисълът и ценноста не са нещо друго освен защитни механизми, реактивни образувания и сублимация. Но човек не живее, за да спаси своите “защитни механизми”, както и да умре заради своите “реактивни образувания”. Човек живее и умира заради спасяването на своите идеали и ценности.

Продължава…