Eдна от основните форми на страх е страхът да станеш самостоен Аз, който бива преживяван като отпадане от защитеността. Желанието за близост и контакт, копнежът да можеш да обичаш и да бъдеш обичан, принадлежи към нашата същност и е един от признаците на човешкото изобщо. Когато обичаме, ние се стремим да направим обичания човек щастлив; ние се вчувстваме в него, искаме да отгатнем желанията му, мислим повече за другия, отколкото за нас самите, можем да забравим себе си и да преживеем ощастливяващия обмен на даване и получаване, който претопява двама ни в едно Ние, снемащо поне за мигновение разделеността на индивидите. Праобразът на такава любов е отношението майка-дете и навярно всяка любов се опитва наново да го пресъздаде, наново да открие онова, което сме преживели в най-ранното детство: да се чувстваме безусловно обичани, просто такива, каквито сме и да знаем, че нашето биване, това, което можем да дадем, което сме, може да направи и другия щастлив. Ние носим в себе си като заложба способността да обичаме; но за да се разгърне, тя трябва да бъде заговорена, събудена. Така любовта, която сме получили, ни дава не само чувството за нашата собствена ценност, тя прави възможна готовността ни за любов, желаеща да върне полученото.
Продължава…
Всички ние сме пристрастени под една или друга форма. Започвайки от „безобидни“ пристрастявания към работата, Интернет, кафето, шоколада, минавайки през цигарите, алкохола, лекарствата, секса, за да стигнем до сериозните зависимости към метамфетамини, хероин и други тежки наркотици. Кое е онова нещо, толкова дълбоко заложено в човешката природа, което ни тласка към пристрастяване? Какво изобщо значи да си пристрастен?