Откъс от „451° по Фаренхайт“, Рей Бредбъри
Дъждът почти беше престанал и девойката вървеше по средата на тротоара с вдигнато нагоре лице; редките капки падаха върху лицето й. Като видя Монтег, тя се усмихна.
— Здравейте!
— Здравейте! — каза той и продължи. — Сега пък какво сте измислили?
— Нали съм побъркана? Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.
— Не мисля, че на мен би ми харесало — каза той.
— Може да ви хареса, ако опитате.
— Никога не съм опитвал.
Тя облиза устните си.
— Дъждът дори има приятен вкус.
— Какво, ще ви се да опитате всичко поне веднъж, така ли? — попита той.
— Понякога и два пъти. — Тя погледна към нещо, което държеше в ръката си.
— Това пък какво е? — попита той.
— Предполагам, че е последното глухарче за тази година. Не вярвах, че толкова късно ще намеря глухарче. Чували ли сте, че трябва да си отъркате брадичката с него? Вижте! — И смеейки се, тя докосна брадичката си с цветето.
— Защо?
— Ако остане следа, значи, че съм влюбена. Има ли следа?
Нямаше как; той погледна.
— Е? — запита тя.
— Под брадичката ви има жълто.
— Чудесно! Хайде сега да опитаме с вас!
— С мен нищо няма да излезе.
— Ще видим. — И преди той да успее да се отдръпне, тя допря глухарчето до брадичката му. Той отстъпи назад и тя се засмя:
— Стойте мирно!
Погледна под брадичката му и сбърчи вежди.
— Е? — попита той.
— Колко жалко! — каза тя. — Не сте влюбен в никого.
— Влюбен съм!
— Нищо не личи.
— Влюбен съм, и то много! — Опита се да извика в съзнанието си някакъв образ, който да докаже твърдението му, но образ не се появи. — Влюбен съм!
— О, моля ви се, не гледайте така!
— Глухарчето е виновно — каза той. — Всичкият му прашец остана по вашата брадичка. Затова при мен не се получи нищо.
— Разбира се, това трябва да е причината. Но ето, че аз ви разстроих, виждам, че ви разстроих; простете, наистина много съжалявам. — Тя го докосна по лакътя.
— Не, не! — бързо каза той! — Нищо ми няма!
— Трябва да си вървя, затова кажете, че ми прощавате. Не искам да ми се сърдите.
— Не ви се сърдя. Но съм разстроен.
— А сега трябва да отида при моя психиатър. Карат ме да ходя при него. Измислям си разни неща и му ги разправям. Не зная какво си мисли за мен. Казва, че съм била истинска лукова глава. Карала съм го да ме бели люспа по люспа.
— И на мен ми се струва, че имате нужда от психиатър — каза Монтег.
— Наистина ли мислите така?
Монтег въздъхна дълбоко и най-сетне каза:
— Не, не мисля така.
— Психиатърът иска да разбере защо излизам и скитам из гората, защо наблюдавам птичките и събирам пеперуди. Някой ден ще ви покажа моята колекция.
— Добре.
— Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава нагоре, ей така, и да оставя дъждовните капки да падат направо в устата ми. Вкусът им е също като на вино. Опитвали ли сте някога?
— Не. Аз…
— Вече ми простихте, нали?
— Да. — Той се замисли за миг. — Да, простих ви. Бог знае защо. Вие сте чудновата, огорчавате човека, а той лесно ви прощава. Казахте, че сте на седемнайсет години, нали?
— Да… тоест, ще ги навърша идущия месец.
— Колко странно! Колко чудно! А жена ми е на трийсет години и въпреки това понякога изглеждате толкова по-възрастна от нея. Не мога да го разбера.
— Вие самият сте чудноват, мистър Монтег. Понякога дори забравям, че сте пожарникар. А сега мога ли отново да ви разсърдя?
— Хайде да видим!
— Как започна всичко това? Как попаднахте на тази работа? Как избрахте професията си, как се решихте да заемете тази служба? Вие не сте като другите. Виждала съм някои от тях и зная. Когато ви говоря, вие гледате в мен. Снощи, когато казах нещо за луната, вие погледнахте към нея. Другите никога не биха го направили. Другите просто биха си тръгнали и биха ме оставили да си говоря. Или пък биха започнали да ме заплашват. Вече никой няма никакво време за другите. Вие сте един от малцината, които ме понасят. Ето защо си мисля: толкова странно е, че сте пожарникар; това някак си не ви подхожда.
Той имаше чувството, че тялото му се раздвоява — топлина и хлад, нежност и суровост, трепет и спокойствие — и двете му части се трият една о друга.
— Добре ще е да побързате за визитата си при психиатъра — каза той.
Тя изтича и го остави сам под дъжда. Той дълго време не мръдна от мястото си.
А след това много бавно, както вървеше, вдигна нагоре глава към дъжда само за няколко секунди и отвори уста…
За съжаление, изразяването на гнева на глас у нас си остава социално неприемливо поведение. Нищо не ни вбесява повече от съветите да се вземем в ръце и да не се дразним. Но задушаването на гнева за жалост далеч не е най-доброто решение, защото спотаените емоции рано или късно ще избухнат – с по-голяма сила от обикновено. Гневът винаги е реакция на някакъв дразнител. Емоционалната раздразнителност е мигновена, трудно се контролира и най-важното – в повечето случаи е неадекватна на дразнителя.
