Още от най-древни времена Луната е била символ на нашата неосъзната, непозната, тъмна, дълбока страна. Това е отразено както в юнгианската психоанализа, така и в повечето езотерични учения – астрологията, хиромантията, картите Таро, кабала. Луната управлява циклите на планетата и влияе върху емоционалното и физическото ни състояние, понякога неуловимо, друг път напълно осезаемо. Тя е свързана с колективното несъзнавано, архетипните образи, емоционалната памет на Земята, първичната водна стихия, въображението, фантазията, илюзиите.

Онзи ден реших да изхвърля една гигантска прогнила маса от двора. Въпреки всичките ми усилия и откъртването на два гигантски крака, нещото едва-едва помръдваше и в крайна сметка ме докара до фрустрация, гневни изблици, псувни и клетви по адрес на незнайния майстор, който беше сглобил масата. „Боже, моля ти се, изпрати ми някой мъж, който да ми помогне“ отправих гореща молба към небесата и продължих да тътрузя ядно масата по тротоара към най-близкия контейнер за отпадъци.

– Искате ли да ви помогна? – дочух, вдигнах поглед и фокусирах елегантно облечена дама с пола, кожени ръкавици, токчета – е може и да не беше облечена точно така, но изтормозеното ми съзнание конструира на момента такъв гещалт.

– Ами…ако Ви е възможно – промърморих объркано аз и заедно довлякохме масата до кофата.

„Добре бе, що за шега беше това?“ – вдигнах очи нагоре – „И какво се опитваш да ми кажеш? Защото никак не ми е смешно, да знаеш.“

Продължава…

Случи се неотдавна. Една приятелка си загуби телефона и ме помоли да пратя съобщение на номера й, в случай че някой го намери. Случват се понякога и такива неща – в крайна сметка Някой наистина намери телефона, отговори на съобщението ми и изяви желанието си да върне телефона на собственичката му. Дотук добре. Оттук нататък комуникацията помежду ни придоби доста призрачен оттенък.

След няколко опита да звънна на човека, за да се разберем нещо и неясно мълчание от другата страна, ми стана ясно, че Човекът отстреща явно изпитва панически УЖАС да говори и да се срещне с мен, другия човек от страната на телефонния дисплей. Прекарахме следващия половин час – човекът отсреща да измисля схеми, в които приятелката ми да си получи телефона без да се виждат, а аз – опитвайки се да проумея какво точно се случи с взаимоотношенията между хората.

Продължава…

Всички ние сме пристрастени под една или друга форма. Започвайки от „безобидни“ пристрастявания към работата, Интернет, кафето, шоколада, минавайки през цигарите, алкохола, лекарствата, секса, за да стигнем до сериозните зависимости към метамфетамини, хероин и други тежки наркотици. Кое е онова нещо, толкова дълбоко заложено в човешката природа, което ни тласка към пристрастяване? Какво изобщо значи да си пристрастен?

Коренът на думата е „страст“ – според тълковния речник – неудържимо увлечение, желание, чувство, което трудно се контролира.

Продължава…

Статия от Джоди Гейл, www.jodiegale.com

Думата „холистичен“ се използва много в помагащите професии; при по-задълбочено изследване обаче, „духовността“ всъщност доста често е пренебрегвана. Понятието „духовност“ не се смята за достатъчно научно и достоверно, затова рядко намира място в психологията, социалната работа, консултирането и психотерапията. Пренебрегването на духовността води до сериозни последици за индивидите, общностите и „цялото“, имайки предвид глобалните извънредни ситуации, финансовите и екологични кризи, разкъсваните от войни страни, масовото преселение на бежанци, високите нива на зависимост към интернет, храна, наркотици, алкохол, хазарт, секс, пазаруване, както и нарастващото всеобщо чувство на изолация от себе си и другите. Съвременните, ориентирани към резултати медицински модели са фокусирани най-вече върху премахването на симптомите, а не са насочени към грижа за цялостната личност. Според Ървин Ялом психотерапията е в криза, защото е задвижвана от финансови мотиви, ориентирана е към единични симтоми, а терапиите са кратки, повърхностни и несъществени. В „Лечение на разделението“, Джон Нелсън (1994) твърди, че няма област в модерната западна мисъл, която да има повече нужда от навлизането на духовни дисциплини, отколкото психологията и психиатрията. Уилбър (1994) пише: „Първо духът, след това душата и разумът бяха отхвърлени от модерната психология и психиатрия с катастрофалния резултат, че мъжете и жените бяха възприемани като нищо повече от еволюирал сбор от атоми в неясно защо живи тела. Така нашата съвременна „наука за душата“ почти от самото си начало съществува като наука за физическите и телесни компоненти на цялото човешко същество – това е огромна редукционистка културна катастрофа…едва трансперсоналната психология въведе отново измеренията на душата и духа.“

Продължава…

…Той се засмя, пипна въжето, завъртя чекръка. И чекръкът изстена, както стене стар ветропоказател, след като вятърът дълго е спал.
– Чуваш ли – рече малкият принц, – ние събуждаме кладенеца и той пее…
Не исках малкият принц да се изморява:
– Остави аз да въртя – казах му, – прекалено тежко е за теб.
Измъкнах бавно кофата до ръба на кладенеца. Закрепих я здраво. Песента на чекръка продължаваше в ушите ми, а в още трептящата вода виждах как трепти слънцето.
– Жаден съм тъкмо за тази вода – каза малкият принц, – дай да пия…
И аз разбрах какво е търсил той!
Вдигнах кофата до устните му. Той отпи със затворени очи. Беше сладко, като празник. Тази вода бе съвсем различна от обикновената. Бе се родила от дългия път по звездите, от песента на чекръка, от усилието на ръцете ми. Беше благодатна за сърцето, като подарък. Когато бях малък, светлината на коледната елха, музиката на среднощната литургия, нежността на усмивките, от всичко това моят коледен подарък засияваше.
– Хората тук при теб – каза малкият принц – отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират това, което търсят…
– Не го намират – отговорих.
– И все пак това, което търсят, може да се намери в една единствена роза или в малко вода…
– Разбира се – отвърнах.
И малкият принц добави:
– Но очите са слепи! Човек трябва да търси със сърцето…

Народните приказки са не само източник на универсална житейска мъдрост, завещана ни от нашите предци – вглеждайки се внимателно, ще се натъкнем на дълбоко познание, което не само отразява процеса на съзнателна индивидуация при главните герои, но също така ни посочва някои от сакралните принципи на битието.

В приказката „Златка, златното момиче“ се срещаме с двата основни архетипа, представляващи женската същност – съзидателната и разрушителната сила, Кали и Дурга, които ни биват представени от една страна чрез образите на „добрата“ майка и „лошата“ мащеха и от друга страна чрез образите на Златка и доведената й сестра.

Продължава…

Историите за герои са силно въздействащи и вечни. Те свързват нашия собствен копнеж, болка и страст с тези хора, живели преди нас, по такъв начин, че научаваме нещо за същността на това, какво означава да бъдеш човек, както и да бъдем свързани с големите цикли на природния и духовния свят. Митовете, които могат да придават значимост на нашия живот, са дълбоко първични  и архетипови и могат да всеят ужас в сърцата ни, но могат и да ни освободят от неавтентичен живот и да ни направят истински. Ако избегнем това, което Т. С. Елиът нарича този „първозданен ужас”, в сърцевината на живота ние се лишаваме от връзката си с интензивността и мистерията на живота. Откриването на нашата собствена връзка с такива вечни модели ни дава усещането за смисъл и  значимост дори в моментите на най-голямо страдание или отчужденост, а по този начин възвръща благородството на живота.

Продължава…

Живеем във време, когато модерната медицина непрекъснато ни представя нови и нови свидетелства за своите възможности и способности, граничещи с чудото. И заедно с това, все по-силно извисяват глас онези, които изразяват принципното си недоверие към тази модерна и едва ли не вездесъща медицина. Все по-голям става и броят на хората, проявяващи повече доверие както към някои древни, така и към съвременните методи на природолечението или хомеопатията, отколкото към методите на високонаучната академична медицина.

Продължава…