Екзистенциална психология - Юнгианска психоанализа

Луната и връзката й с несъзнаваното

Още от най-древни времена Луната е била символ на нашата неосъзната, непозната, тъмна, дълбока страна. Това е отразено както в юнгианската психоанализа, така и в повечето езотерични учения – астрологията, хиромантията, картите Таро, кабала. Луната управлява циклите на планетата и влияе върху емоционалното и физическото ни състояние, понякога неуловимо, друг път напълно осезаемо. Тя е свързана с колективното несъзнавано, архетипните образи, емоционалната памет на Земята, първичната водна стихия, въображението, фантазията, илюзиите.

В ацтекската митология съществува известна легенда за Койолшауки, (от нахуатл – украсената с камбанки) богинята на Луната, която разкрива някои от дълбоките пластове на колективното несъзнавано.

Легендата разказва, че от небесата паднало красиво синьо птиче перо – от това богинята Земя – Коатликуе (от нахуатл – жената-змия) забременяла с Уитцилопочтли – Богът на Огъня и на Новото Слънце.

Койолшауки и нейните четиристотин братя, се разсърдили много на своята майка Коатликуе – Земята, защото сметнали, че това е посрамване на тяхната чест и решили да я убият. Един от братята обаче, отишъл при Уитцилопочтли в утробата на Земята и му разказал за плана на сестра му. Уитцилопочтли го успокоил, че ще предотврати смъртта на майка им. Когато се родил, той бил вече пораснал и напълно въоръжен воин. Намерил сестра си, с един замах й отсякъл главата, а тялото й се свлякло от върха на най-високата планина Коатепек и се раздробило на малки парченца. Те се превърнали в семена, от които пораснали всички земни цветя.

Уитцилопочтли закачил главата на Койолшауки на небето, защото майка им Земята искала да вижда и да си спомня дъщеря си – така тя се превърнала в Луната. Уитцилопочтли изтребил почти всички зайци и ги превърнал в звезди, които окачил на небосвода, но някои от тях все пак останали да живеят на Земята под формата на различни Страхове.

В легендата виждаме един първичен сблъсък между новото и старото, между Небето и Земята, между мъжкото и женското проявление, между разума и емоциите.

На Земята идва вест за пристигането на нещо ново, неочаквано, леко, красиво – перото. Неочакваното събитие осветлява емоционалния свят, раздвижва и изважда на показ тежки емоции – ревност, обида страх, гняв. Макар и леко перце, докосвайки повърхността на водата, то предизвиква концентрични кръгове, които в крайна сметка се превръщат в буря. Единствено бурята може да катализира енергията достатъчно, за да разчисти остарялото, ненужното и да проправи път на новото.

Богът на Слънцето символично отделя главата от тялото, ума от разрушителните в този момент чувства.

Да се отделиш за момент от емоциите, за да можеш трезво да прецениш ситуацията, е добра стратегия за извънредни ситуации, но това е само началото на трансформационния процес.

Животът е една непрекъсната промяна, движение и творчество, чрез което сами създаваме, обновяваме, разрушаваме и пресъздаваме себе си.

Всеки от нас носи в генетичната си памет този вид архетипен конфликт между съзнанието – ума/слънчевия принцип и подсъзнанието – емоциите/лунния принцип. Голяма част от различните зависимости, обсесивно-комулсивни и панически разстройства се коренят именно в този конфликт. Докато сме деца, сме изцяло зависими от родителите си и буквално оцеляването ни зависи от тях. Когато новопристигналата душа се срещне с физическата материя, сблъсъкът често може да е драматичен или конфликтен. Ако родителите, поради една или друга причина не могат да задоволят емоционалните потребности на малкото същество – утеха, закрила, сигурност, доверие, любов, свързаност (а те обикновено не могат, тъй като собствените им нужди също са мили неглижирани, когато са били деца и така поколения наред), у него възниква емоционален глад.

Този емоционален глад, ще предизвика истински страх, когато се появи съперник за „оскъдните“ ресурси (брат, сестра, другият родител) , а страхът води след себе си ревност, завист, обида. На психично ниво детето изпитва гняв към майка си и може да реагира агресивно, дори да я удари. Тук е нужно да се намеси бащиният Свръх-аз, който трябва да спре разрушителния импулс, често чрез заплаха или наказание. Малкото дете преживява дълбок ужас – защо го наказват, вместо да му дадат необходимата за оцеляването му обич – но е принудено да потисне проявата на истинските си емоции, защото за младата му нервна система изоставянето означава глад и смърт. Поради възрастовата незрялост, детето не може да разбере гледната точка на възрастния, но то иска да бъде добро и обичано и следва изискванията на родителите си. Така съзнанието за първи път претърпява фрагментация, нежеланите чувства се изтласкват на заден план, за да останат само „добрите“ и „правилните“. По-късно като възрастни сами започваме да си „забраняваме“ чувствата, които сме квалифицирали като неморални, уронващи престижа ни или застрашаващи взаимоотношенията с другите. Забравяме или предпочитаме да не виждаме, че светът, в който живеем, не е само черен или бял, а многообразен, объркващ, изпълнен с предизвикателства, лъжи, интриги, вихрушка от взаимодействия. За да вървим през него и да живеем истината си, имаме нужда от цялостното си възприятие и присъствие.

Потискайки все повече и повече истинските си емоции, лека-полека откъсваме чувстващата част от себе си, докато, подобно на случващото се в легендата, главата ни остане в небесата, а тялото ни е сякаш на парчета, неспособно да се справи с разнопосочните импулси на непроявените желания.

В живота имаме нужда както от своята съзидателност, така и от своята разрушителна енергия, за да можем да скъсаме връзките и да се освободим от всичко онова, което вече не ни служи и не ни радва.

За да можем да се върнем към цялостността, е нужно да обединим съзнанието и подсъзнанието, да се свържем с тялото и неговите нужди и потребности. Важно е да открием у себе си малкото дете, което някога сме били и да се погрижим за него така, както бихме желали родителите ни да се погрижат за нас. Да си дадем онова, от което се нуждаем и да си позволим да поискаме и да получим от другите – от външния свят, онова, което не можем да си дадем сами. Пълното приемане, изживяване и позволяване на съществуването всяка една емоция, чувство, усещане и вътрешно движение, е пътят, който трябва да изминем. Само така можем да пуснем мъката, гневът, срамът, вината, тъгата да си отидат от животите и телата ни и да съберем откъснатите парченца на подсъзнанието си.

Когато не се опитваме да избягаме от тъмната си страна, а смело и открито се обърнем и я погледнем, ще видим, че в основата стоят различни страхове, останали от детството, когато не сме можели да се справим с тях – недопреживени, невидени, неуважени. Всяка една наша част има нужда от нашето внимание. Едва когато прегърнем тези страхове и обясним на детето вътре в нас, че това е минало, че сега вече сме големи и сме в пълна безопасност, можем да се освободим от тях и да живеем в мир.

В легендата, Уитцилопочтли, след като изминава пътя си по небето и осъзнава последствията от делата си, се превръща в колибри, за да намери отново пътя към цветята – и сърцето си .

Само когато съберем всичките си разпокъсани части и ги превърнем в цветя, можем да върнем силата си, автентичността си, истината си, способността да творим, да обичаме и да създаваме Новото. Прибираме се в собственото си сърце и се завръщаме към автентичното си Аз.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *