Онзи ден реших да изхвърля една гигантска прогнила маса от двора. Въпреки всичките ми усилия и откъртването на два гигантски крака, нещото едва-едва помръдваше и в крайна сметка ме докара до фрустрация, гневни изблици, псувни и клетви по адрес на незнайния майстор, който беше сглобил масата. „Боже, моля ти се, изпрати ми някой мъж, който да ми помогне“ отправих гореща молба към небесата и продължих да тътрузя ядно масата по тротоара към най-близкия контейнер за отпадъци.
– Искате ли да ви помогна? – дочух, вдигнах поглед и фокусирах елегантно облечена дама с пола, кожени ръкавици, токчета – е може и да не беше облечена точно така, но изтормозеното ми съзнание конструира на момента такъв гещалт.
– Ами…ако Ви е възможно – промърморих объркано аз и заедно довлякохме масата до кофата.
„Добре бе, що за шега беше това?“ – вдигнах очи нагоре – „И какво се опитваш да ми кажеш? Защото никак не ми е смешно, да знаеш.“
В този момент времето спря. Сякаш заковано с пирон в една единствена точка на времепространството и видях себе си отстрани. Само че аз не бях аз. Аз бях баба ми, прабаба ми, прапрабаба ми… и чувах гласовете на техните бащи: „Ще се омъжиш за този и този. Той е заможен и ще се грижи за тебе.“ , „Ще се вземете с онзи, на нас ни е трудно да те изхранваме вече, заедно ще си помагате.“ , „Време ти е вече, не бива да оставаш стара мома“.
И неизреченото, но категоричното: Аз избирам вместо теб. Ти нямаш право на глас.
И не, не чувах, но усещах как у мен се надига един, сподавян десетки и стотици години крясък, извиращ дълбоко от сърцето на Земята.
Баба, Бог да я прости, казваше – „Много исках да уча, но баща ми реши да ме ожени. Затова си обещах поне децата си да изуча.“ И да, изучи ги. Но неизкрещените истини, неизразените емоции, насилственото смирение, „за да не кажат нещо хората“ й причиниха инсулт, след което Алцхаймер.
Поколения и поколения жени, които не са можели да следват истината на сърцето си, естествените си пориви, спонтанността на желанията и емоциите си. Жени, които са следвали повелята на бащите си и която повеля все още е жива в нашите умове, така добре вкопана и запечатана в тях, че вече сме забравили, че не е наша. „Трябва ми мъж да ми помага и да се грижи за мен.“ , „Ще избера онзи, той е умен, ще изкарва пари, ще живеем добре“ , „Той ме харесва, имаме общи интереси и цели, ще можем да бъдем партньори“, „Страх ме е да остана сама, затова ще бъда с него, макар да ме тормози“.
Умът ни се е превърнал в тиранин, вместо в добър съветник и помощник. Забравили сме повелята на тялото и повелята на сърцето.
А всяка крайност, ражда противоположната крайност. Потиснатата сексуална енергия неизменно търси своя път на проявление и това е прекрасно – това е енергията на живота, съзидателността, творчеството. Само че сме забравили как да я управляваме и насочваме. Смятаме, че възбудата и екзалтацията на сексуалното привличане е любов, че да желаеш някого физически, означава да го обичаш. А това също е заблуда и илюзия.
Забравили сме как да откриваме истината в сърцето си. Сърдечната чакра, която е в центъра на нашето същество и балансира поривите и силата, която идва от Земята с яснотата и виждането, което идва от Небето. Хармонията, равновесието, умението да присъстваме в настоящия момент. Да се свържем с другия от позицията на чистото присъствие на нашата същност.
Време е да си спомним.
Колелото на Времето се завъртя отново, а аз дочух вътре в себе си гласа на Великия Шегаджия: „Нямаш нужда от мъж, за да ти помага. ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА ти помага. Нямаш нужда от мъж, който да се грижи за теб. Сама МОЖЕШ да се грижиш за себе си. Задачата, която дадох на Мъжа беше да облече във Форма Любовта, която извира от Жената. Изворът не търси кого да напои – жадният сам намира живата вода. Бъди извор и пази водата си чиста – емоциите си чисти, чувствата си чисти, мислите си чисти.
Бъди Любов“