Новата духовност и бягството от себе си

Случи се неотдавна. Една приятелка си загуби телефона и ме помоли да пратя съобщение на номера й, в случай че някой го намери. Случват се понякога и такива неща – в крайна сметка Някой наистина намери телефона, отговори на съобщението ми и изяви желанието си да върне телефона на собственичката му. Дотук добре. Оттук нататък комуникацията помежду ни придоби доста призрачен оттенък.

След няколко опита да звънна на човека, за да се разберем нещо и неясно мълчание от другата страна, ми стана ясно, че Човекът отстреща явно изпитва панически УЖАС да говори и да се срещне с мен, другия човек от страната на телефонния дисплей. Прекарахме следващия половин час – човекът отсреща да измисля схеми, в които приятелката ми да си получи телефона без да се виждат, а аз – опитвайки се да проумея какво точно се случи с взаимоотношенията между хората.

Всекидневно получавам по пощата и по Фейсбук покани за всевъзможни събития, които обещават потоци пари, опашки от любовници, лечение с Тета-вълни, програмиране с кристали, рисуване на мандали за свързване със свещената геометрия на сътворението, рейки за незабавно лечение на всички болежки, хармонизация със седемте архангелски лъча, церемонии с растения на силата, пеене на мантри и още, и още, и още…Всичко това е чудесно, от все сърце и душа насърчавам лечението и духовното развитие на хората.

За жалост обаче, в повечето случаи, тези методи не насърчават срещата на Човека с него самия и с другите. Срещата с болката, акумулирана на различни места в телата ни, с мъката и гнева, натрупани в гърлото, с разочарованието и страха, които засядат в гърдите, срещата с простото усещане на теб самия и истината, която живее в теб. Срещата с тази вътрешна рана, която има нужда да бъде видяна, има нужда да насочиш вниманието си към нея и да почнеш да я лекуваш, а не да й лепнеш отгоре лепенка с шарена мандала.

Телата ни крещят отчаяно за помощ и вместо да насочим умовете си към лечението на емоциите и отношенията ни, ние се опитваме да избягаме от тялото. Да не чувстваме. Да сме нявсякъде другаде, но не и тук и сега. Да навлезем по един или друг начин в изменено състояние на съзнанието, където няма нужда да се срещаме с другия, защото там сме си самодостатъчни. Да се свържем с „космическото съзнание“, „духа“, „източника“, където от позицията на огромното ни познание, виждаме, че всичко е „майа“, матрица, илюзия и телата ни, и болките в тях не съществуват.

До следващия ден, в който някой твой приятел се окаже болен от рак, друг има автоимунно заболяване, а трети болест на щитовидната жлеза. Егото трудно приема болестта, слабостта, неспособността. Живеем в свят, в който трябва да се състезаваш, да се доказваш и да си доказваш непрекъснато, че „те бива“, че си изключително способен, надарен, творчески, духовно извисен човек, а болката и страданието са за неумеещите и неспособните.

И така новата „духовност“ се превръща просто в нова маска, удобна маска, която си слагаме, за да сме „над нещата“ и да не усещаме нито собствените си болезнени чувства и емоции, нито тези на другите. И вместо наистина да отваряме сърцата си един към друг, да си помагаме и да се подкрепяме, всъщност се отдалечаваме един от друг и от себе си самите, от човешката ни природа, от състраданието, взаимопомощта, съчувствието, обичта. От способността открито и непредубедено да срещнеш Другия с неговата история, с неговата болка и да останеш малко до него.

В чисто присъствие. Тук и сега.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.