Всички ние сме пристрастени под една или друга форма. Започвайки от „безобидни“ пристрастявания към работата, Интернет, кафето, шоколада, минавайки през цигарите, алкохола, лекарствата, секса, за да стигнем до сериозните зависимости към метамфетамини, хероин и други тежки наркотици. Кое е онова нещо, толкова дълбоко заложено в човешката природа, което ни тласка към пристрастяване? Какво изобщо значи да си пристрастен?
Коренът на думата е „страст“ – според тълковния речник – неудържимо увлечение, желание, чувство, което трудно се контролира.
Обикновено първите пристрастявания се зараждат в годините на ранния пубертет – около тринадесетгодишната възраст. Точно по това време в човешкото тяло се случва качествена промяна – увеличава се производството на хормони от жлезите с вътрешна секреция и се активира сакралната чакра. Сакралната чакра е центърът на емоциите и елементът, чрез който се проявава е Водата. Такава е и природата на емоциите – те са в непрекъснато движение и се променят през цялото време. Самият корен на думата емоция – emotere – от латински, означава енергия в движение.
И какво се случва – малкото човешко същество, което до този момент си е живяло безметежно в своя детски свят, изведнъж бива връхлетяно от стихията на Водата, от силни, неуправляеми емоции, които напират да се излеят навън…Не всички емоции, които пристигат при нас обаче, са приятни или желани. Водени от принципа на удоволствието, се стремим да избегнем всяко едно неудоволствие. За да избегнем страданието, се отдаваме на страстите си. Неслучайно коренът на двете думи е един и същ.
Когато страдаме и се чувстваме зле – блокирани, самотни и потиснати, когато сме тревожни, тъжни, скучно ни е и не можем да спрем бръмченето на мисли в главата си, имаме нужда „да си вземем дозата“ – била тя определен човек, субстанция, предмет или преживяване. Запалваме цигара, наливаме си чаша вино, пръскаме куп пари за неща, от които нямаме нужда… Или пък се затваряме в света на собствените си мисли, фантазирайки, спомняйки си миналото, планирайки бъдещето или просто търсейки някого, когото да обвиним за несгодите си. Да мислиш твърде много също е вид пристрастяване. Гневът може да бъде пристрастяване. „Да си винаги зает“ и никога да не спираш също може да бъде вид зависимост. Духовните практики могат да бъдат пристрастяващи. Постоянното търсене на просветление за мнозина също се превръща в зависимост.
Неприятните усещания никога не биват признати, уважени. Бягаме от самите себе си, търсейки променено или „извисено“ състояние на съзнанието. Всички видове зависимости са бягство от собствените ни неудобни мисли, чувства и усещания. Отдаваме се на всичко друго, но не и на Себе си.
Но има и друга възможност – да се обърнем навътре.
Да се обърнеш навътре и да се изправиш пред болката, скуката, разбитото сърце, живата рана! И също така да почувстваш желанието да избягаш – защото дори тази част от нас е свещена! Желанието да избягаме от нашите чувства не е нещо погрешно или лошо. Важното е да обърнем внимание на преживяванията ни в настоящия момент. Да позволим на всички мисли и чувства, всички картини в главата ни, всички усещания в тялото просто да бъдат. Да погледнем и да видим нашето желание (за цигара, секс, човек, „просветление“) с внимание и с любов. Да спрем за момент и да не ги потискаме и търсим начин да ги променим, а просто да ги наблюдаваме.
Да погледнем нашите желания, нашите страсти, с желание да опознаем нашите желания!
Да си спомним истинската си страст: Животът! Отдаването на живота, такъв, какъвто се проявява във нас! С всяко едно усещане! Сърдечната болка. Пеперудките в стомаха. Усещането за празнота в слънчевия сплит. Да се отдадем на тези усещания и да станем приятели с тях. Няма такова количество храна, алкохол, дрога, секс или интернет, което наистина да те задоволи, да те направи щастлив или да „поправи“ раната, причинена от срама и усещането за празнота.
Зависимостта започва да се лекува лека-полека, когато започнем да се отдаваме на самите себе си, дори когато страдаме, чувстваме се изгубени и губим почва под краката си. А се свързваме със себе си, когато си позволим да ЧУВСТВАМЕ. Когато намерим смелостта да дишаме в нашата болка. Когато ПРИСЪСТВАМЕ в настоящия момент, в цялата негова пълнота и многоцветност.
Когато сме пристрастени, ние сме „при страстите“, но не и „със“ тях, живеем в миналото или бъдещето, но не и “тук и сега“.
Да се отдадем на страданието означава да се отдадем на истината вътре в нас, на присъствието вътре в нас. Защото само когато изживеем страданието, можем да опознаем състраданието.
„Със страданието“ идва любовта, съчувствието, себеприемането и цялостността.