Връзката между зависимостите и духовността

Статия от Джоди Гейл, www.jodiegale.com

Думата „холистичен“ се използва много в помагащите професии; при по-задълбочено изследване обаче, „духовността“ всъщност доста често е пренебрегвана. Понятието „духовност“ не се смята за достатъчно научно и достоверно, затова рядко намира място в психологията, социалната работа, консултирането и психотерапията. Пренебрегването на духовността води до сериозни последици за индивидите, общностите и „цялото“, имайки предвид глобалните извънредни ситуации, финансовите и екологични кризи, разкъсваните от войни страни, масовото преселение на бежанци, високите нива на зависимост към интернет, храна, наркотици, алкохол, хазарт, секс, пазаруване, както и нарастващото всеобщо чувство на изолация от себе си и другите. Съвременните, ориентирани към резултати медицински модели са фокусирани най-вече върху премахването на симптомите, а не са насочени към грижа за цялостната личност. Според Ървин Ялом психотерапията е в криза, защото е задвижвана от финансови мотиви, ориентирана е към единични симтоми, а терапиите са кратки, повърхностни и несъществени. В „Лечение на разделението“, Джон Нелсън (1994) твърди, че няма област в модерната западна мисъл, която да има повече нужда от навлизането на духовни дисциплини, отколкото психологията и психиатрията. Уилбър (1994) пише: „Първо духът, след това душата и разумът бяха отхвърлени от модерната психология и психиатрия с катастрофалния резултат, че мъжете и жените бяха възприемани като нищо повече от еволюирал сбор от атоми в неясно защо живи тела. Така нашата съвременна „наука за душата“ почти от самото си начало съществува като наука за физическите и телесни компоненти на цялото човешко същество – това е огромна редукционистка културна катастрофа…едва трансперсоналната психология въведе отново измеренията на душата и духа.“

Какво е духовност?

Духовността в този смисъл не е синоним на религия, въпреки че би могла да бъде за някои хора. В настоящия модел за въвеждане на духовен контекст, духовното се смята за източника на нашето съществуване, Божествената искра, която ни движи и ни подтиква да се стремим към развитие и цялостност. Азът се състои от воля и съзнание – това е нашата жизнена сила. Когато се свържем с нашата най-дълбока същност, откриваме нов начин на възприемане на света и виждаме смисъла, значението и целта на нашите страдания.

Асаджиоли и психосинтезата

Роберто Асаджиоли (1888 – 1974) e психиатър и психоаналитик, колега на Фройд и Юнг. Въпреки че смята психоанализата за добър инструмент за изследване на човешката психика, той усеща, че сама по себе си тя ограничава клиентите, така че често те са патологизирани и идентифицирани единствено чрез техните симптоми и история. Асаджиоли се е интересувал от човешката душа, изучавал е йога, езотерика и различни религиозни учения като например еврейски мистицизъм, будизъм и християнство. Те дълбоко повлияват неговото разбиране за човешката психика.
Работата на Асаджиоли има голямо влияние в областите на хуманистичната и трансперсоналната психология. Психосинтезата обединява най-доброто от западната психология, източните и западните духовни дисциплини. Психосинтетичният модел на съзнанието е в постоянен процес на развитие и разтеж, тъй като строго обучени практикуващи по целия свят интегрират в своята практика нови философии и идеи. Моделът на Асаджиоли днес е много актуален поради своята всеобхватна природа и тъй като разглежда цялостността на психиката.
Психосинтезата използва аналогията с къща. В мазето се работи с по-нисшите несъзнателни енергии чрез теории и техники от психоанализата и обектните отношения. Наземният етаж, според Асаджиоли представлява т.нар. „средно несъзнавано“ или Предсъзнавано – там работата е преди всичко в пространството „тук и сега“ и включва хуманистични и екзистенциални теории и техники.
В таванското помещение, Свръхсъзнателното или т.нар висше несъзнавано, се работи с духовните и трансперсонални теории и техники на Асаджиоли, Юнг, Гроф и Уилбър. По време на сесията, клиентът се потапя в различни психични нива, изследва личната си история – миналото, тук и сега – настоящето и огромния потенциал за изцеление – бъдещето.
В психосинтезата „Себе си“ е онтологична реалност. Първата експресия на Себе си е чрез егото. След като се постигне здравословно развитие на егото, Себе си става все повече „себе си“ чрез постепенното пробуждане на „Аз“. „Аз“ е частта от съзнанието, която наблюдава света, другите и нас самите с интерес, а не с осъждане. Азът е изграден от воля и осъзнатост; той е трансцендентен, но все пак иманентен. Проблемите възникват, когато Азът се идентифицира с частите и функциите на егото или личността. Целта на психосинтезата е да освободи волята от различните идентификации в рамките на личността, така че Азът да бъде в пряка връзка със Себе си.

Двойнствено виждане

Клиентите, страдащи от различни видове зависимост, са повече от тяхната патология; те са Себе си в едно био-психо-социално-културно-сексуално и духовно пътуване. Терапията се случва в контекст, чиято същност е, че ние сме „цялостни и нерушими“, а не болни или нуждаещи се от лечение. Възприемаме клиента като Себе си, същество с цел в живота и огромен потенциал зо любов, интелигентност и креативност…и също така като личност, индивид, уникална комбинация от физически, емоционални и умствени характеристики.

Зависимостта – симптом на психодуховна криза

Кристина Гроф (1993) предполага, че пристрастяването по своята същност представлява духовна криза. Станислав Гроф, основоположник на трансперсоналната психология заедно с Кристина, твърди, че съществуват три основни вида духовна криза:
1. Биографична – това са нарушения в отношенията на първична привързаност, травми или злоупотреби в детството.
2. Перинатална – тя се проявява в периода около раждането на човека и е свързана с екзистенциалните енергии и дилемата да бъдеш или да не бъдеш.
3. Трансперсонална – тя трансцендира обичайните граници на личността и е свързана с окултни, мистични, религиозни и паранормални преживявания.
В съгласие с Юнгианската теория, психосинтетичната парадигма разглежда човешкото развитие като следващо спираловиден път, който тръгва от източника на битието и се завръща към него на по-високо ниво на съществуване. Гроф (1993) предполага, че ние започваме да се отделяме от морето на Духа при зачеването, което води до отчуждаване от нашите Божествени корени, докато нашата същност се въплътява в материята. Тя предупреждава, че когато бъдем наранени в детството, например, когато автентичното ни аз не е отразено или имаме вътрешно преживяване за анихилация и разпадане, то реактивира по-ранните преживявания за отделяне от Цялото – така нашето усещане за изолация се задълбочава и фиксира. Пристрастяването, от тази гледна точка, е начин за управление на тези биографични, екзистенциални и духовни кризи. Освен това, Гроф и Гроф (1990) предполагат, че всички зависими преживяват вътрешна загуба, духовен банкрут или болест на душата, която ги отчуждава от света около тях. Те навлизат в „тъмната нощ на душата“ и се борят с демоните на страха, самотата, лудостта и смъртта, толкова често срещани при духовни кризи. Така започва търсенето, копнежът, жаждата и гладът за завръщане към Духа и духовната идентичност. Проблемът е, че зависимите търсят свързаност, взаимоотношения и духовност на всевъзможни погрешни места. „Употребата“ не служи само да притъпи болката, преживяна по време на биографичната травма. Клиентите също така използват избрания от тях наркотик, за да търсят духовна свързаност: чрез обновяване на статусите във Facebook например те търсят връзка с другите, утвърждаване и приемане; в храната намират любов и успокоение, а в наркотиците и алкохола – радост, самоувереност и доброта.
Често клиентите идват при терапевта, затънали в море от отчаяние, срам и ярост. Те или проектират чувствата си навън чрез тяхната зависимост, или ги обръщат навътре, задълбочавайки кризата и предоставяйки повече гориво за пристрастяването. Клиентите идват с желанието „да оправят“ проблема, но всъщност тяхното дълбоко вярване е „Аз съм проблема“. Ако гледаме на зависимостта само като на нещо, от което трябва да се оттървем, „да оправим“ или излекуваме, ние обезличаваме клиентите чрез техните симптоми. Според Сузи Орбах, симтомите възникват единствено когато не ни е останал никакъв друг начин да изразим мъката и тревогата си. Ако просто решим да премахнем симптома без по-нататъшно изследване, след това просто ще се появи нов симптом. Ето защо е нужно да потърсим смисъла, целта и стойността, скрити зад зависимостта. В психосинтезата се пита: „Как тази зависимост служи на клиента?“ и „Какво се опитва душата на този човек да събуди чрез зависимостта?“. Тези въпроси ще ни заведат при страданията на душата; до онова, което липсва в животите и взаимоотношенията на зависимите. Затова е необходимо терапевтът да може да удържа на дълбоко страдание – това улеснява клиента да се справи със собствената си мъка. Когато зависимият се научи на това, вече не е нужно да бяга от чувствата си и може да остане присъстващ „тук и сега“.

Самоподдържащият се цикъл

Клиентите, страдащи от пристрастяване, са хванати в натрапчив модел, насочен към изграждането на собствена ценност пред лицето на безполезността. Това е порочен кръг, в който те искат да се свържат с висшите аспекти на несъзнаваното, след което пропадат в нисшите му нива и искат да се извисят отново. Един будист би го нарекъл цикъл на желание и отвращение. Това е често преживяване при зависимостите – рязка промяна от еуфория към разкаяние и чувство на безполезност, след което цикълът започва отново. Трагедията се състои в това, че зависимият никога не достига до реалните си позитивни качества, те остават недостъпни и неинтегрирани. Зависимостта се подхранва от тези разрушителни самоподдържащи се цикли, състоящи се от психологични защити – рационализации, оправдания и отричане – всички умело изградени, за да предпазват зависимите от собствените им страдания. Работата тук се състои във въстановяването на отцепените и дълбоко заровени части, като същевременно се зачитат поведението, защитите и начините на мислене на зависимия – тъй като те са му помогнали все пак да оцелее. Нужно е волята да бъде освободена от самоподдържащия се цикъл на зависимост. Според Асаджиоли всички ние имаме силна воля, умела воля и добра воля – и всяка от тях трябва да бъде активирана. Работим, за да освободим аза от идентификациите с фалшиво себе си и неговите „части“ – например подличности като „жертва“, „перфекционист“, „саботьор“ и „вътрешен критик“. Също така е нужно вътрешно прочистване от чувства, начини на мислене и преживени наранявания, така че да се премине от „нямам воля“ към „имам воля и избор“.Често това е период на много страдание – клиентите се освобождават от старите идентификации и правят място за нови модели на съществуване. Свободата от ограниченията на личността проправя пътя на „Аза“ да бъде във връзка с трансперсоналните качества и със Себе си. Клиентите започват да виждат, че да, действително те за „цялостни и непокътнати“, а не разцепени или болни. Този етап от пътуването е посветен на себеприемането и отдаването на духовната същност. Използват се следните утвърждения за медитация, за да престане човек да се идентифицира с отделните си части и да се свърже с Цялото:

Аз имам тяло и аз съм повече от моето тяло.
Аз имам чувства и аз съм повече от моите чувства.
Аз имам разум и мисли и аз съм повече от моите разум и мисли.
Аз съм Аз, център на чисто самосъзнание и воля.

Прекратяване на търсенето

Търсенето на Духа (каквото и да е „Дух“ за всеки един от нас) започва като здравословен импулс към връзка. Ако не се чувстваме свързани с нашия духовен източник, ние или притъпяваме болката, или започваме да търсим тази свързаност. Търсим успокоение, любов, Божественото, без да осъзнаваме, че ние сме Божественото. Често се чувстваме като отделни обекти и се лишаваме от „хубавото“ – това е особено важно за клиентите, които страдат от зависимости. Дори когато се събудим за нашето духовно пътуване, ние говорим за Бог, Великия дух, Аллах, Буда, Висшата сила или качества на трансперсоналното като стойност, красота и любов, като че ли те са нещо, което трябва да бъде достигнато „някъде там горе“, до което имат достъп само „излекувани“ или просветлени. Проумяването, че „Аз вече съм този, който искам да бъда“ е крайната цел на психосинтезата.

Да останеш свързан

По време на първата сесия винаги задавам на клиентите си следния въпрос: „Какво те поддържа в живота, кое кара сърцето ти да пее?“ Свързването с физическите, емоционалните, менталните, сексуалните и духовните копнежи и желания осигурява надежда и контекст за работа. За някои свързването с Духа може да бъде чрез осъзнатост, медитация, молитва или духовни практики. За други, то може да бъде разказване на истории, градинарство, стоене на върха на планина, свързване със земята или слушане на музика. За клиентите, разтърсени от опустошенията на пристрастяването, намирането на здрави и смислени начини да задоволят и подхранят желанията на душата и Духа са от съществено значение.

Дарът на терапията

В психосинтезата консултирането и психотерапията формират свещено пространство за преоткриване на Себе си. Това е място, където клиентите отново могат да се свържат с висините и дълбините на своето същество. Място, където могат да намалят скоростта и просто да бъдат. Целта на терапевта е да осигури среда, изпълнена с любов, състрадание и емпатична връзка, където с течение на времето, клиентът може да разцъфне и да се превърне в този, който е бил предназначен да бъде.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.