…Той се засмя, пипна въжето, завъртя чекръка. И чекръкът изстена, както стене стар ветропоказател, след като вятърът дълго е спал.
– Чуваш ли – рече малкият принц, – ние събуждаме кладенеца и той пее…
Не исках малкият принц да се изморява:
– Остави аз да въртя – казах му, – прекалено тежко е за теб.
Измъкнах бавно кофата до ръба на кладенеца. Закрепих я здраво. Песента на чекръка продължаваше в ушите ми, а в още трептящата вода виждах как трепти слънцето.
– Жаден съм тъкмо за тази вода – каза малкият принц, – дай да пия…
И аз разбрах какво е търсил той!
Вдигнах кофата до устните му. Той отпи със затворени очи. Беше сладко, като празник. Тази вода бе съвсем различна от обикновената. Бе се родила от дългия път по звездите, от песента на чекръка, от усилието на ръцете ми. Беше благодатна за сърцето, като подарък. Когато бях малък, светлината на коледната елха, музиката на среднощната литургия, нежността на усмивките, от всичко това моят коледен подарък засияваше.
– Хората тук при теб – каза малкият принц – отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират това, което търсят…
– Не го намират – отговорих.
– И все пак това, което търсят, може да се намери в една единствена роза или в малко вода…
– Разбира се – отвърнах.
И малкият принц добави:
– Но очите са слепи! Човек трябва да търси със сърцето…