Юнгианска психоанализа

Проявлението на женствеността в българската народна приказка „Златка, златното момиче“

Народните приказки са не само източник на универсална житейска мъдрост, завещана ни от нашите предци – вглеждайки се внимателно, ще се натъкнем на дълбоко познание, което не само отразява процеса на съзнателна индивидуация при главните герои, но също така ни посочва някои от сакралните принципи на битието.

В приказката „Златка, златното момиче“ се срещаме с двата основни архетипа, представляващи женската същност – съзидателната и разрушителната сила, Кали и Дурга, които ни биват представени от една страна чрез образите на „добрата“ майка и „лошата“ мащеха и от друга страна чрез образите на Златка и доведената й сестра.

Рано или късно в процеса на съзряване се срещаме с разрушителната сила, със своята тъмна страна и единственият начин да се справим с нея е като я опознаем, спукайки се в дълбините, в подземния свят на душата, за да се срещнем със собствената си сянка. За да го направим, ни е нужно съзнателно намерение, смелост и устойчивост – тоест нужно е да се свържем с мъжкия аспект вътре в нас, със силата на ума ни, който в приказката е представен от бащата. Въпреки, че има колебания и страхове, той в крайна сметка взима решението и ни повежда към Гората, защото знае, че това е единственият начин да постигнем цялостност и вътрешна интеграция.

Гората е класическият архетип, представляващ Несъзнаваното, непознатото, все още неизследваната територия, сблъсъка с невидимите сили.

Лутайки се, изплашена и отчаяна, Златка попада на горската магьосница. Коя е тя в действителност? Магьосницата е вътрешната лечителка, скрита у всеки един от нас и сама по себе си тя също носи архетипа на Майката, но на една по-древна същност, на Великата Майка, на Майката Земя. За да можем да се свържем със Земята, е необходимо да се отворим към нашата женска страна, към женската енергия. Затова старицата казва на Златка: „Ако си момче – върви си по пътя, ако си момиче – влез при мене!

Енергията на Земята е приемаща, даваща, щедра и същевременно тиха и пасивна, обърната навътре – типично женска, затова, за да може архетипът да потече през нас, е нужно да развием именно тези характерни женски качества у себе си. Земята е онзи аспект от сътворението, който представлява всичко материално, всичко онова, което вече е въплътено, нашето физическо тяло. Материалното носи в себе си потенциала за самовъзстановяване, за пълно лечение, но за да може това да се случи, необходимо е първо да се погрижим за него.

Именно това прави Златка – ставайки рано призори, тя премита и почиства къщичката на магьосницата, символ отново на вътрешния ни дом – нашето тяло. Именно така започва всеки лечебен процес – когато си дадем време да се погрижим за тялото си, да се пречистим, да направим пост, да си дадем почивка.

Следващата задача на Златка е да нахрани гущерчетата и змийчетата на старата магьосница. Като същества, чиито тела през цялото време са в контакт със Земята, те също въплъщават определени земни проявления, в случая онези, които сме свикнали да класифицираме като „лоши“, „тъмни“ и неприемливи, нашите собствени вътрешни Демони – гняв, завист, ревност, алчност, озлобление и най-вече страх. Често страхът е толкова всепоглъщащ, че не ни позволява да погледнем по-навътре и да видим какво всъщност се случва в нас самите. Така негативните емоции остават заключени в тялото под формата на различни физически блокажи, остават неизявени и „гладни“ да оповестят своето съществуване. Единствено, когато нахраним Демоните си, когато признаем тяхното съществуване и им позволим „да видят Бял свят“, едва тогава можем да се освободим от тях и да ги по пътя им към Светлината.

Именно това прави Златка и накрая им засвидетелствува пълното си приемане, като им връзва герданчета и така всъщност осъществява интеграцияга на своята сянка. Старата магьосница е изключително доволна от добре свършената работа на Психето и е готова да отведе Златка към следващия етап на нейната инициация, а именно – срещата с многоцветната Река. Реката носи първоелемента Вода, който е свързан на много дълбоко ниво с женската душа и женската същност. Водата е подвижна, изменчива, податлива – олицетворяваща самата женска енергия. В нея се заражда Животът и без нея няма Живот – ние сме направени от Вода и живеем чрез Водата. В нашите тела непрекъснато тече Вода и чрез нея през нас текат нашите емоции. Както се сменят цветовете на Реката и тя никога не остава в един единствен цвят, така непрекъснато се променят и нашите собствени състояния. И това е прекрасно, защото ни прави по-богати, по-пълни, по-цветни.

Всеки един от цветовете в емоционалната ни палитра е необходим, за да нарисуваме своя цялостен образ. Много важно е обаче отношението ни към нашите емоции – и това е един от най-ценните уроци, на които старата магьосница научава Златка. Тя й казва просто да наблюдава Реката, но да не предприема действия – това е умението да наблюдаваме емоциите си, да признаваме съществуването им, но да не се идентифицираме с тях, тъй като са нещо временно и преходно.

Освен променливите емоции, цветовете на реката представляват също така различни еманации, различните видове енергии и природни сили, които една жена среща в живота си и е нужно да овладее, за да порасне и да се превърне от момиченце в Жена.

Водата първоначално е червена – червеният цвят е основен цвят, свързан с началото на Живота, с коренната чакра, с кръвта, която тече във вените ни. Представлява земния, материален свят и всички неща, свързани с него – умението да се погрижиш за тялото си, за дома си, за близките си. Когато владеем Червеното, ние сме добре „заземени“, чувстваме се на място, стабилни сигурни, можем да разчитаме на себе си и на другите

След това цветът на реката става син – цветът на небето, на морето, на гърлената чакра. Това е нашата способност за общуване с другите, за изразяване на всичко онова, което живее в душата. Когато сме овладели тази способност, ние сме автентични и сме себе си. „В началото бе Словото“ е казано в Библията. Чрез Словото, чрез думите си, ние създаваме и моделираме реалността. Затова само когато владеем Синьото, можем да бъдем истински Творци и да изявим Богинята, която живее у нас.

След това водата става зелена – това е цветът на събуждащата се след дългата зима природа, съживяваща се от любовта на Слънцето. Това е цветът на сърдечната чакра, на Сърцето и на способността да обичаме. Чрез Сърцето ние се свързваме както с другите живи същества на нашата планета, така и с Невидимия, духовния свят, с Бога. Когато овладеем силата на Сърцето, ние можем да се свържем с Безусловната, божествена любов и непрестореното състрадание към всички божии създания.

След всички ярки цветове, реката потича черна – черното събира всичко онова, което е наша Сянка или несъзнавано – всички наши неизразени, емоции, мисли и чувства, всичко онова, което не познаваме или не искаме да признаем, че съществува у нас. Това са онези вътрешни „демони“, от които се срамуваме и страхуваме и които не искаме да пуснем навън.

Както обаче вече видяхме – тези „змии и гущери“ далеч не са толкова страшни, колкото си мислим. Когато им позволим да излязат навън, когато ги приемем и им разрешим да ги има, тогава те губят уродливото си лице и стават просто част от всичко, което е и всичко, което сме.

Какво се случва, когато не сме успели да осъществим това пътуване навътре и да се срещнем със Сянката си, ни показва доведената сестра на Златка. Тя също предприема навлизането в гората на Несъзнаваното, но докато при Златка процесът е продиктуван от истинско Търсене, то сестра й е изпратена в гората, водена от завистта и ревността на майка си. Завистта и ревността се раждат тогава, когато сме неспособни да оценим собствените си дойстойнства и способности. Когато не можем да обичаме себе си заради това, което сме, непрекъснато се опитваме да получим одобрение и любов отвън. Доведената сестра на Златка не може да осъществи инициация в Женствеността, защото все още не е поела отговорност за живота си и всичко, което се случва в него.

Майката на Златка, представляваща нейния родителски аспект, умира символично във външния свят, за да се роди отново вътре у самата Златка. Фигурата на Родителя е неразривно свързана със Сянката. Когато детето е още малко, то проектира своите страхове, своя гняв, всички негативни емоции и деструктивни импулси върху родителите си. С израстването идва и осъзнаването, че единствено ние самите сме отговорни за тях и така идва срещата със Сянката.

Сестрата на Златка не е стигнала до това осъзнаване – тя все още не е интегрирала у себе си родителския си аспект, не знае как да поеме отговорност и да се грижи за себе си или за другите. В приказката това е показано чрез отношението й към дома на бабата и към нейните питомци. За старата магьосница е безкрайно ясно, че момичето има още много работа и мъдро я потапя в черната вода, за да насочи вниманието й именно към Сянката. Черното е цветът на нощта, на тишината, на обръщането навътре и себеизследването. И всъщност Магьосницата прави на доведената сестра истински подарък, давайки й тези трудни за учене уроци, които в крайна сметка ще я изведат на верния път.

Водата, която носи същинската инициация е жълтата, златната – това е цветът на Слънцето, на слънчевия сплит – физическия център на тялото, на Огъня. Това е най-чистата еманация на мъжката енергия и на проявлението на Мъжа. Това е и последният етап от пътуването на Златка – старата магьосница я потапя във водата, своеобразно кръщене, в което мъжкият и женският принцип – Водата и Огънят се сливат.

Само когато една жена успее да опознае своята мъжка и женска страна, тъмнината и светлината, движението и покоя; когато съумее да постигне вътрешен баланс и хармония между двете, когато обикне както своята вътрешна Жена, така и своя вътрешен Мъж, само тогава тя ще може да се срещне с Мъжа и във външния свят и да бъде негова Жена и Майка на децата им. Единствено във връзката си с мъжа, жената може да осъществи своята изначална същност и да се радва на даровете на Женствеността, представени в приказката чрез ковчежето, пълно със скъпоценности, което Златка намира на речното дъно.

Краят на приказката е точно такава манифестация – Златка се жени за царския син и добрува до края на дните си.

Разбира се, приказката е идеализиран вариант на пътуването, което осъществява всяка жена. В действителност вървим по този път през целия си живот, лутащи се между осъзнаването и неосъзнатостта, редът и безредието, равновесието и загубата му. И това е прекрасно, защото в състояние на идеален баланс, настъпва покой, идва смъртта. А животът ни е даден, за да го опознаем във всичките му багри, във всичките му проявления – и тече, и се променя – също като многоцветната река.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *