Историите за герои са силно въздействащи и вечни. Те свързват нашия собствен копнеж, болка и страст с тези хора, живели преди нас, по такъв начин, че научаваме нещо за същността на това, какво означава да бъдеш човек, както и да бъдем свързани с големите цикли на природния и духовния свят. Митовете, които могат да придават значимост на нашия живот, са дълбоко първични и архетипови и могат да всеят ужас в сърцата ни, но могат и да ни освободят от неавтентичен живот и да ни направят истински. Ако избегнем това, което Т. С. Елиът нарича този „първозданен ужас”, в сърцевината на живота ние се лишаваме от връзката си с интензивността и мистерията на живота. Откриването на нашата собствена връзка с такива вечни модели ни дава усещането за смисъл и значимост дори в моментите на най-голямо страдание или отчужденост, а по този начин възвръща благородството на живота.
Парадоксът на модерния живот е, че докато живеем по начини, каквито никога са съществували преди и следователно всекидневно възсъздаваме нашия свят, нашите действия често биват усещани като лишени от корен и празни. За да надмогнем това състояние, е необходимо да се чувстваме вкоренени едновременно в историята и във вечността.
Ето защо митът за героя е толкова важен в съвременния свят. Той е непреходен мит, който те свързва с хората от всичките времена и места. Той е безстрашен скок извън ръба на познатото, за да се сблъскаш с непознатото, и уверяване, че когато настъпи времето, ще имаш нужното, за да се изправиш пред своите змейове, да откриеш съкровищата си и да се върнеш, за да преобразиш царството. Той също показва как да се научиш да бъдеш верен на себе си и да живееш отговорно в общност с някой друг.
В класическия мит здравето на царството отразява здравето на Царя или Царицата. Когато Владетелят е ранен, царството се превръща в пустош. За да бъде изцелено то, е било необходимо героят да тръгне на път, да намери някой свещен предмет и да се върне, за да излекува или измести Владетеля. Нашият свят отразява много от класическите симптоми на едно превърнало се в пустош царство: глад, увредена природна среда, икономическа несигурност, ширеща се несправедливост, лично отчаяние и отчуждение и заплахата от война и унищожение. Нашите „царства” отразяват състоянието на нашите колективни души, не само на тези на водачите. Това е време в човешката история, когато е силно необходим героизъм. Подобно на героите в древността, ние помагаме за възраждането на живота, здравето и плодородието на царството като страничен ефект от предприемането на нашите собствени пътувания от откриването на нашите съдби и даването на нашите уникални дарове. Сякаш светът е един гигантски пъзел и всеки от нас, който е извървял пътя, се връща с едно парче от него. Така съвместно всеки със своя принос, ние преобразяваме царството.
Преобразяването на царството зависи от всички нас. Разбиране, което ни помага да преминем отвъд нагласата да се конкурираме помежду си и да достигнем до грижата да дадем възможност на себе си и на другите за изява. Ако някои хора „загубят” и не внесат своя потенциален принос, всички ние губим. Ако ни липсва смелост да предприемем своето пътуване, ние създаваме празнота там, където нашето парче от пъзела е могло да бъде, което е в ущърб на колектива и на нас самите.
Пътуването
Героизмът освен това е не само откриването на една нова истина, но и куражът да постъпваш съобразно виждането, което си изградил въз основа на нея. Ето защо, по един много практичен начин, героите трябва да имат смелостта и отговорността, свързани с развитието на силно его, както и прозорливостта и чистотата на ума и духа, които идват от това, че са предприели пътуване на своите души и са спечелили богатството на истинската си Цялостна личност.
Повечето хора знаят, че героите убиват змейове, спасяват моми (или други жертви) в беда и откриват и връщат съкровища. В края на пътешествието често се женят. Те стигат до един „щастлив завършек” на своето пътешествие, при което тяхната „нова възраждаща истина” се проявява в живота, който живеят сега – в общността със своето ново семесйтво и с други хора. Тази нова истина, която са донесли, обновява собствения им живот и живота на техните царства, като по този начин засяга всеки, до който те се докоснат.
Този митичен модел е в сила за нашите лични пътувания, макар щастливият завършек обикновено да не трае дълго. Веднага щом се завърнем от едно пътешествие и влезем в нова фаза на нашия живот, ние незабавно биваме подтикнати към някакъв нов вид пътуване – моделът не е линеен или кръгов, а спираловиден. Всъщност ние никога не спираме да пътуваме, но има събития, които бележат кога нещата са се случили като резултат от новата реалност, с която сме се сблъскали. И всеки път, когато тръгнем на път, ние го правим на ново равнище и се връщаме с новото съкровище и новооткрити способности да преобразяваме.
Какво изисква пътуването
Когато смятаме, че нашите пътешествия не са важни и не успяваме да се изправим срещу змейовете си и да търсим своите съкровища, ние усещаме празнота в себе си и пустота, която ни наранява. Психолозите в нивелиращия модерен свят имат име за редкия случай на хората с „мания за величие”, но дори нямат категория за най-разпространената болест – манията, че не сме от значение. Макар да е вярно, че никой от нас не е по-важен от който и да било друг, всички ние имаме важен дар, който можем да дадем – дар, който не сме в състояние да дадем, ако не успеем да предприемем пътешествието си.
Мнозина от нас се опитват да постигнат значим живот чрез трупането на материални блага или на постижения, или на собственост, или на преживявания, но това никога не върши работа. Ние можем да имаме значим живот само ако сме готови самите ние да станем значими и в този процес да се откажем от илюзията за безпомощност и да поемем отговорност за живота си.
Има едно дълбоко незачитане на хората в съвременния живот. Бизнесът ни насърчава да се мислим за човешки капитал. Рекламата се обръща към нашите страхове и несигурност, за да се опита да ни накара да купуваме продукти, от които не се нуждаем. Твърде много религиозни институции учат хората да бъдат добри, но не им помагат да узнаят кои са те. Твърде много психолози виждат смисъла на работата си в това да помогнат на хората да се научат да се приспособяват към това, което е, да не предприемат техните пътешествия и да не откриват каквото и да е. Твърде много образователни институции подготвят хората да бъдат незначителни винтчета в икономическата машина, а не ги образоват как да бъдат пълноценни хора.
По същество ние сме разглеждани като продукти или стоки ширпотреба, които или трябва да се продадат на предложилия най-висока цена или да се подобряват така, че в крайна сметка да станат по-скъпи. Никое гледище не показва уважение към човешката душа или човешкия ум, освен когато те се използват като средство за придобивки и завоевания. Вследствие на което хората все по-малко уважават сами себе си. Твърде много от нас се стремят да запълнят празнотата с храна, напитки, наркотици или с маниакална безумна дейност. Толкова оплакваният темп на модерния живот не е неизбежен – предназначението му е да запълва, да затуля неговата празнота. Ако постоянно сме в движение, у нас се поражда илюзията за осмисленост на живота.
Ние сме фино и не дотам изтънчено обезкуражавани да търсим своя Граал и да откриваме своята уникалност – чрез постоянен натиск да се впишем във вече съществуващи стандарти. И, разбира се, когато се опитваме да се вписваме, вместо да открием себе си, няма вероятност някога да открием и да споделим своите уникални дарби. Вместо да открием кои сме, ние се безпокоим дали изглеждаме достатъчно добре, достатъчно умни, достатъчно представителни, достатъчно морални, достатъчно здрави, достатъчно усилено работещи или достатъчно успели.
Ние се оглеждаме извън себе си някой друг да ни каже дали живеем съобразно някаква версия за съвърженство. Колко от нас се стремят към лицето и тялото на съвършената кинозвезда, към ума на лауреата на Нобелова награда, към добрината или душевната чистота на някой велик просветлен (примерно Христос), към финансовия успех на милионера? Не е изненадващо, че толкова много от нас прекарват живота си в редуване на усилия и самоокайване заради неспособността ни да отговорим на стандартите.
Докато сме въвлечени в този процес, ние никога няма да намерим себе си. Вместо това ще станем угодливи консуматори, готови да платят всичко на хора, които твърдят, че могат да ни помогнат да преодолеем нашата грозота, греховност, болест и бедност. И в този процес ние ще се държим здраво за тях такива, каквито сме – устремени към нещо над нас, вместо да търсим да узнаем какво наистина има в нас и е наше.
Първоначално ние можем да бъдем призовани да тръгнем на път от желанието да постигнем някакъв образ на съвършенство. В крайна сметка обаче ще трябва да изоставим всякакъв предопределен идеал, който ни е очаровал, и просто да си позволим да предприемем своето уникално пътешествие. Пътешествието на героя не е още един проект за самоусъвършенстване. То е помощно средство при намирането и отдаването на почит на това, което е наистина вярно за нас.
Да знаеш, че си герой, означава, че ти не си в грешка. Имаш правилния ум. Имаш правилното тяло. Имаш правилните инстинкти. Въпросът не е да станеш някой друг, а да откриеш за какво те има в този свят. Това означава да си зададеш няколко въпроса: Какво искам да правя? Какво иска да научи моят ум? Как иска да се движи моето тяло? Какво обича сърцето ми? Дори на проблеми и отклонения от нормалното може да се реагира като на „зов от боговете” към някакво преди отричано или избягвано състояние във вашето пътешествие. Така че може също да се запитате: „Какво този проблем или болест ми помогна да науча, което може да ми бъде в помощ по времето на пътешествието?”
Откриването на себе си носи големи награди. Като намерим себе си, всичко изглежда си идва на мястото. Ние сме в състояние да видим своята красота, интелигентност и доброта. Способни сме да ги използваме продуктивно, така че постигаме и успехи. По-малко сме заети с доказване на себе си, така може да се отпуснем и да бъдем обичани. Имаме всичко, от което се нуждаем, за да заявим своята пълна човечност, пълния си героизъм.
Архетиповете:нашите вътрешни водачи
При пътуването ние сме подпомагани от вътрешни водачи или архетипове, всеки от които служи като пример за начин и живот по времето на пътешествието. Тук изследваме дванайсет такива вътрешни водачи: Невинен, Сирак, Воин, Грижовник, Търсач, Разрушител, Любовник, Творец, Владетел, Магьосник, Мъдрец и Шут. Всеки ни преподава свой урок и всеки има власт над определен етап от пътешествието.
Вътрешните водачи са архетипове, които са били с нас от извечни времена. Виждаме ги отразени в повтарящите се образи в изкуството, литературата, мита и религията; знаем, че са архетипови, защото се срещат навсякъде, във всичките времена и места.
Тъй като водачите са наистина архетипови, а следователно пребивават като енергия в несъзнавания психологически живот на всичките хора навсякъде, те съществуват както във, така и извън индивидуалната човешка душа. Те живеят в нас, но и, което е още по-важно, ние живеем в тях. Следователно ние можем да ги открием чрез обръщане навътре (към нашите съновидения, фантазии, а често и действия) или чрез насочването навън (към мита, легендата, изкуството, литературата и религията, а както често се е правело в езическите култури, към съзвездията на небето и птиците, и животните на планетата). Така те ни дават образи на героя във и извън нас.
Водачите и пътешествието на героя
Макар да сме герои на всеки етап от пътешествието, как определяме и преживяваме героизма, зависи от това, какъв водач е най-активен в живота ни, на културно и индивидуално равнище. В нашата култура например, когато мислим за героя, обикновено си представяме воин, който убива змейове и спасява моми в беда. Тъй като архетипът Воин е също свързан в нашето културно съзнание с мъжествеността, вероятно ще мислим героя като мъж – и при това често (в западната култура) като бял мъж. Жените и мъжете, които не са бели, са виждани като поддържащи персонажи в пътешествието: другари по пътя, злодеи, жертви, които трябва да бъдат спасявани, слуги и т.н.
Архетипът Воин е важен аспект на героизма – за всички хора, независимо от възрастта или пола им, но той не е единственият или дори най-същественият. Всичките дванайсет архетипа са важни за героичното пътешествие и за процеса на индивидуация.
Виждането ни за света се определя от това кой архетип владее в момента нашето мислене и действия. Ако доминира Воинът, ние виждаме предизвикателства, с които трябва да се справим. Когато превес има Грижовникът, ние виждаме хора, които се нуждаят от грижите ни. Щом дойде ред да управлява Мъдрецът, виждаме илюзии и обърканост и се стремим да открием истината. А при властването на Шута виждаме начини да се позабавляваме.
Следователно всеки от дванайсетте архетипа е както водач в пътуването на героя, така и етап от него – предлага урок, котто трябва да бъде научен и дар или съкровище, което да обогати живота ни. Таблицата на страница 26 представя накратко подхода на всеки архетип.
Щом сме открити да се учим от всичките дванайсет архетипа, можем да ги преживеем вкупом в един-единствен ден или час. Да предположим например, че нещо не върви добре – разболели сте се, или нещо в работата или в личните отношения е изложено на риск. В първите няколко минути не ви се ще да се вглеждате в проблема (сенчест Невинен), но след това оптимизмът ви се възвръща (Невинен) и се впускате в изследване на ситуацията. Следващото ви преживяване е да усетите безпомощност и огорчение, но после молите другите за подкрепа (Сирак). След това правите преглед на всичките си ресурси и разработвате план за справяне с проблема (Воин). Докато го изпълнявате, обръщате също внимание на това, от което вие и другите имате потребност като емоционална подкрепа (Грижовник).
Събирате повече информация (Търсач), изоставяте илюзиите и напразните надежди (Разрушител) и поемате нови ангажименти за промяна (Любовник), за да стигнете до решение (Творец). С други думи вие реагирате на кризата като начин да израснете и да се превърнете в нещо повече от това, което сте били. Щом се справите с кризата, вие се оглеждате, за да видите как може да сте допринесли за създаването на проблема (Владетел) и ако сте, действате за изцеляване на тази част от себе си (Магьосник), така че да не си създавате подобни трудности още веднъж. Или може просто да излекувате частта от себе си, която страда, в ситуация, в която не сте участвали в създаването на проблема. Това ви позволява да видите какво може да научите от ситуацията (Мъдрец). Научаването ви освобождава и ви дава възможност да се върнете към наслаждаване на живота (Шут) и изпълване с доверие към процесите в него (Невинен).
Когато един или повече архетипове не са активирани в живота ни, ние пропускаме стъпки. Например, ако нямаме Воин, няма да можем да разработим план за справяне с проблема. Ако нямаме Мъдрец, има вероятност да пренебрегнем урока, на който ситуацията може да ни научи. Или можем да изразим архетипа в неговите сенчести форми – вместо да направим план, да се отдадем на укори към другите. Вместо да извлечем урок от ситуацията, ние съдим себе си и ли останалите.
Движението през дванайсетте архетипови стадия е архетипов процес, който ни помага да развием неоценими умения във всекидневния живот.
Етапи на пътешествието
Пътешествието на героя се състои от три главни етапа: подготовка, пътуване и завръщане. По времето на подготвителния етап предизвикателството към нас е да докажем компетентността си, своята смелост, човечност и вярност към висши идеали. При пътуването ние оставяме безопасната среда на семйството или племето и се впускаме в странстване, в което се сблъскваме със смърт, страдание и любов. Но най-важното – самите ние се преобразяваме. В мита тази трансформация често е символизирана чрез откриване на съкровище или свещен обект. При завръщането от странстването ние ставаме Владетели на нашето царство, което се е преобразило, защото ние сме се променили. Но ние трябва също така постоянно да се прераждаме и обновяваме, иначе ще станем тирани страшилища, вкопчени догматично в своите стари истини в ущърб на царството си. Винаги когато загубим усещането си за интегритет и цялостност или започнем да се чувстваме неадекватни на текущите предизвикателства в живота, отново трябва да се впуснем в търсене.
Подготовка
Първите четири архетипа ни помагат да се подготвим за пътешествието. Започваме в състояние на невинност, а от Невинния се учим на оптимизъм и доверие. Когато преживеем „грехопадението”, ставаме Сираци, разочаровани, изоставени, измамени от живота – и особено от хората, които сме предполагали, че се грижат за нас. Сиракът ни учи, че трябва да разчитаме на собствените си сили и да спрем да разчитаме други да се грижат за нас, но се усеща толкова безсилен и безпомощен, че неговата най-добра стратегия за оцеляване е да се обедини с други за взаимопомощ.
Когато в живота ни дойде Воинът, ние се научаваме да поставяме цели и да разработваме стратегии за постигането им, стратегии, които почти винаги изискват развиването на дисциплина и кураж. Когато се активизира Грижовникът, се учим да се грижим за другите и в крайна сметка и за себе си.
Тези четири качества – начален оптимизъм, способност да се обединяваш с други за подкрепа, куражът да воюваш за себе си и за други и състраданието и грижата към себе си на други – в съвкупността си осигуряват елементарните умения за живот в общество. Но почти винаги ние се чувстваме все още незадоволени, ако това е всичко, което можем да правим, макар да сме научили, че именно то е необходимо, за да бъдем както морални, така и успели в света.
Пътуването
Започваме да копнеем за нещо отвъд нас и ставаме Търсачи, търсещи онова неизразимо нещо, което ще ни задоволи. Откликвайки на призива и тръгвайки на път, ние откриваме, че скоро започваме да търпим лишения и страдания, тъй като Разрушителят отнема много от това, което ни е изглеждало като крайно необходимо за нашия живот. Посвещението през страдание обаче е допълвано от инициация в Ерос, Любовника, когато открием, че сме влюбени в хора, каузи, места, работа. Тази любов е толкова силна, че изисква обвръзване – и ние вече не сме свободни. Съкровището, което излиза на повърхността от този сблъсък със смъртта и любовта, е раждането на нашето истинско аз. Творецът ни помага да започнем да го изразяваме в света и ни подготвя за завръщането ни в царството. Тези четири способности – да се стремим, да изоставяме, да обичаме и да творим, ни учат на основополагащия процес на умиране на старото ни аз и раждането на новото. Процесът ни подготвя за завръщане в царството и променя живота ни.
Завръщането
Когато се завърнем, осъзнаваме, че сме Владетелите на нашите царства. Отпърво може би ще се разочароваме от тяхното състояние. Но тъй като действаме въз основа на своята нова мъдрост и сме изпълнени с повече доверие към по-дълбокото си усещане за самоличност, пустошта започва да разцъфтява. Когато в живота ни се активизира Магьосникът, ние ставаме вещи в лечението и преобразяването на себе си и на другите, така че царството може непрестанно да бъде обновявано.
Обаче ние не сме напълно доволни или щастливи, докато не се сблъскаме със собствената си субективност и така Мъдрецът ни помага да узнаем каква е всъщност истината. Когато се научим както да приемаме нашата субективност, така и да се отказваме от държащите ни в плен илюзии и дребни желания, ние сме способни да достигнем състояние на непривързаност, в което можем да бъдем свободни. Тогава сме готови да се открием за Шута и да се научим да живеем радостно днес, без да ни е грижа за утрешния ден.
Този последен набор от постижения – поемане на пълна отговорност за живота си, преобразяване и лечение на себе си и на други, непривързаност и ангажиране с истината, както и способност да се радваме и бъдем спонтанни – е сам по себе си отплатата за нашето пътешествие.
Из „Да събудиш героите в теб“, Каръл Пирсън, изд. Изток-Запад, София 2007