Свагито Р. Лийбермайстер е роден в Германия през 1957 г. и е дипломиран психолог от Мюнхенския университет с над 25-годишна практика като терапевт. В практиката си използва широк спектър от терапевтични подходи, включително телесноориентирани методи за дълбок масаж, неорайхианска терапия, енергийни методи, консултиране и Семейни констелации. Последовател е на индийския мистик Ошо и интересите му са съсретодочени върху комбинирането на медитативните подходи с психотерапията.
В книгата си „Дзен консултиране – медитативен подход за работа с хора” Свагито Лийбермайстер представя начин на консултиране, изграден върху медитацията. Той изследва основните аспекти на духовния подход към терапията, отвъд методите и техниките, като се фокусира върху същността на процеса, чрез който се случват личностното развитие и трансформацията.
Какво е „Дзен”?
Думата „Дзен” произлиза от санскритски и означава медитация.
Дзен произлиза от будистката традиция на медитацията и има дълга традиция в Индия, Китай и Япония. Дзен учителите са известни с алогичните си, нетрадиционни и понякога шокиращи методи, с които обучават учениците си, така че да ги пробудят за духовно просветление.
Свагито използва думата „дзен”, за да подчертае връзката между терапия, консултиране и медитация, като обръща внимание на факта, че медитацията е основният аспект на всяка терапия, която иска да се свърже на по-дълбоко ниво със самопознанието и духовното израстване.
Какво е медитация?
Преди 2500 години в Индия Буда прави медитацията по-ясна и достъпна за обикновените хора, развивайки техниката Випасана. Медитиращият трябва да седне в тишина, фокусирайки вниманието си върху дишането, като в същото време осъзнава усещанията си във физическото тяло и в мисловния процес. Постепенно, докато техниката се задълбочава, медитиращият започва да разбира, че способността за осъзнатост, чрез която тези явления се преживяват и наблюдават, е състояние на пълна субективност. С други думи, който е осъзнат за тялото и ума, е над и отвъд ума и тялото. Това е преживяване на съзнанието в неговата най-чиста форма, освободена от привързаност както към физическото тяло, така и към ума.
Терапия и медитация – защото„да бъдеш” е много повече от „да правиш”
Представяйки основополагащите школи на съвременните психотерапевтични методи – психоанализа, бихейвиоризъм и хуманистичното направление, Свагито разкрива субективността и парадоксалността на тези методи. Нашето любопитство на хора от Запада да наблюдаваме функциите на ума, контрастира драстично с отношението в източните страни. Докато терапевтите от западните общества изследват причините за проблемите – например обусловености от ранното детство или травматични преживявания от миналото, източните мистици се съсретодочават върху качества като тишина, присъствие, релаксация, състоянието да бъдеш „тук и сега”.
Парадоксът на западната психология се състои в това, че тя се опитва да разбере ума чрез самия ум, по пътя на логиката и интелектуалното разбиране за нещата. Това обаче води до диалектическо противоречие, което не може да бъде лесно разрешено – как е възможно едно измерение да отразява само себе си?
Изводът е, че за да може да стигне до някакво прозрение, човек трябва да го направи от отделно, по-високо ниво, което е отвъд ума – каквото е състоянието на медитация. То може да бъде постигнато чрез различни медитативни техники, мантри, напявания, ритуали.
В своята книга, Свагито показва как традициите на Изтока и Запада могат да бъдат съчетани – чрез терапията човек може да достигне определена хармония и покой на ума, а чрез медитацията – да се деидентифицира от заетостта на ума и да се отпусне в едно по-дълбоко състояние на добруване.
Капаните на ума
Източният мистицизъм разглежда идентификацията ни с ума като основен човешки проблем и като болест, от която всички страдаме и която създава трудностите ни. Толкова сме идентифицирани с ума и привързани към неговите мисли и чувства, че ни липсва осъзнаването, че можем да бъдем свободни от него. За да илюстрира идентификацията и колко трудно е да я контролираме, Свагито разказва следната история от мистичната традиция на суфите:
„Веднъж един цар помолил един суфи мистик да обясни същността на духовното освобождаване. Мистикът отговорил, че то се крие в способността ни да бъдем непривързани към вярванията, които носим по отношение на себе си.
Царят не бил впечатлен и се изсмял пренебрежително:
– Това не е толкова велико – всеки може да го направи.
Суфистът не се съгласил и казал, че в действителност е много трудно, така че царят го предизвикал да му го докаже.
– Много добре – казал суфистът. – За да докажеш, че не съм прав, казвай единствено „Вярвам ти” след всяко мое изречение.
– Давай! – казал царят уверено.
– Суфизмът е древна духовна традиция, криеща много тайни – започнал суфи учителят.
– Вярвам ти – казал царят.
– Ние познаваме тайните на времето.
– Вярвам ти.
– Самият аз съм на поне четиристотин години.
– Вярвам ти.
– Бях тук, когато се роди ти.
– Вярвам ти.
– Баща ти беше селянин – казал суфистът.
– Това е лъжа! – изкрещял гневно царят.
– Както ви казах, ваше височество – обяснил суфистът, – наистина е много трудно да се освободим от вярванията и идеите, които носим по отношение на себе си.”
Друг проблем, който поражда нашият ум, е склонността му да живее или в миналото, или в бъдещето, но почти никога в настоящия момент. Самият процес на мислене изключва връзката на ума с реалността и способността да почиваме в състояние на благодат, което Свагито нарича „присъствие”.
Трета същностна характеристика на ума е желанието. Природата на ума е да иска, да иска повече, да иска нещо различно от това, което имаме. Предметът на желанието няма значение; може да е нещо материално, желание за по-висока властова позиция в живота, за това да се появи интимен партньор или пък това да е духовна амбиция и желание да станеш просветлено човешко същество.
От психологическа гледна точка, желанието винаги е свързано с „не” на настоящия момент. Всъщност точно това е причината да искаме нещо – защото това, което се случва точно сега, точно в този момент, не се възприема като достатъчно или удовлетворяващо. Защо искаме нещо друго? Защо толкова лесно загърбваме това, което е на разположение сега, заради нещо друго, което желаем? Основната причина е, че не познаваме себе си и не поемаме отговорност към себе си. Пътят към нашата най-съкровена същност, към нашето същество е блокиран и по тази причина търсим удовлетворение отвън, като някакъв вид заместител. Вътре в нас има черна дупка, която се опитваме да запълним, но никога не успяваме.
Алхимията на трансформацията се състои в това да се премине от „не” към „да” – „да” на себе си такъв, какъвто си със своите разнообразни емоции, със своите силни и слаби страни, „да” на настоящето такова, каквото е, „да” на живота тук и сега.
За да може да бъде в състояние на присъствие, човек трябва да каже „да” на настоящето, защото това е единственият начин да е в реалността – реалността по дефиниция съществува единствено в настоящето. Колкото повече човек е свързан с настоящия момент, толкова по-голямо присъствие има. Колкото по-зает е с мисли, толкова по-малко присъствие излъчва. В състоянието на присъствие житейските проблеми не се променят, но нагласата на клиента към проблема може значително да се промени – например, болката от разрушена връзка продължава, но той може да се дистанцира от непрекъснатото връщане към старите спомени, от чувството на съжаление, от пропилените надежди и т.н. Присъствието, реалността и „да”-то са три измерения на едно и също явление. „Да” означава приемане на ситуацията или проблема, а не отричане или борба с тях.
Да кажеш „Да” на настоящето
Това е едно много просто упражнение, което помага да се преживее състояние на присъствие, вместо състояние на ум. В продължение на 15-20 минути си позволете да се движите в сигурно за вас пространство, позволявайки на тялото си да прави каквото си пожелае. Докато го правите, повтаряйте на висок глас „Ако кажа „да” на себе си в този момент, аз…”, довършвайки изречението, като опишете това, което установявате, че вършите в този момент. Например може да кажете: „Ако кажа „да” на себе си в този момент, ръцете ми се вдигат и се протягат напред.” Или „Ако кажа „да” на себе си в този момент, се прозявам.”
Може да искате да разтърсите рамене, да се мръщите, да танцувате, да се търкаляте по пода…всички действия трябва да са спонтанни , без предварително обмисляне или намерение.
След 15 минути спрете, затворете очи и наблюдавайте вътрешното си пространство. Повечето хора забелязват промяна в настроението или нагласата си, когато кажат „да” по този начин. Стават по-леки и безгрижни, поне за няколко минути не са били заети с тревоги за миналото или бъдещето.
Присъствието в психотерапевтичния процес
Повечето добри терапевти действат от пространството на присъствието и се стараят да бъдат в това състояние, докато работят с клиентите си. Те се дистанцират от заетостта на собствения си ум по време на сесията, като се заземяват в настоящето. От това пространство те могат да забележат дали и в кои моменти клиентът също присъства. Сесия, в която клиентът остава непрекъснато в ума, е по-уморителна и трудна; например ако дълго и обстоятелствено обяснява своите „проблеми”, разказва всякакви истории за минали събития и не се свързва с истинските си чувства. Работата на добрия терапевт е да помогне на клиента да се върне в настоящето и да избегне разказването на истории.
За да помогне на клиента да изпита състояние на присъствие, терапевтът трябва предварително да знае как да открие това състояние у себе си. Това е основата, върху която може да се изгради терапевтичният сеанс, тъй като в противен случай терапевтът ще се разсейва от бръщолевенето и коментарите на собствения си ум.
Основната трудност в интерактивна ситуация, каквато е терапевтичната сесия, е че вниманието на терапевта естествено се насочва към другия човек – в крайна сметка той иска да помогне – и, правейки това, забравя себе си. Присъствието обаче е следствие на състоянието на свързаност със себе си – тоест терапевтът не бива да е фокусиран единствено върху клиента, а да остане в контакт и със себе си.
Да откриеш присъствие:пет ключа
Свагито предлага пет ключа, които терапевтът може да използва преди или по време на сесия, за да открие присъствие. Упражненията се правят последователно или се ползват поотделно, като всяко от тях, без значение от последователността, може да събуди присъствието.
Ключ 1. Открийте правилната поза на тялото
Тялото е винаги в настоящето „тук и сега”. Чрез него преживяваме живота; чрез физическите сетива – действителността такава, каквато е във всеки един момент. Затова тялото може да бъде много полезно за откриването и поддържането на присъствие – понеже изначално се намира в това състояние. Във всеки един момент можем да спрем, да прекъснем това, което вършим, да си дадем време да осъзнаем усещанията в тялото и по този начин да влезем в настоящия момент.
По време на терапевтичен сеанс помага, ако терапевтът остане осъзнат за собственото си тяло, като проверява от време на време дали то се чувства удобно – да се довери на вътрешното си усещане какво е необходимо на тялото му и да го използва като средство да остане присъстващ.
Ключ 2. Осъзнаване на дишането
Дишането е нещо, което ни свързва с настоящия момент – никой не може да диша в бъдеще или в минало време; процесът винаги е тук и сега.
Интересно е да се отбележи, че хора, които потъват в мисли, са склонни да дишат по-плитко, почти едва. От друга страна, хора, които са забързани или изглеждат тревожни, често дишат по-учестено от нормалното.
Всеки от нас има ритъм на дишане, който е естествен и релаксиран, той се отразява в темповете ни на говорене и в скоростта, с която се движим. Когато съсретодочим вниманието си върху естествения си начин на дишане, можем да усетим дали тялото иска да е в неподвижност, или да се движи съвсем леко, като това ще ни помогне да излезем от ума и да се свържем с присъствието.
С други думи, когато терапевтът е с клиент, е полезно да следва собствения си ритъм, без да се чувства задължен да седи тихо или да следва темпото на клиента.
Ключ 3. Отпускане в сърцето
При този метод фокусът на внимание се измества към сърдечния център в средата на гърдите. Това не е физическото местоположение на биологичното сърце, а енергийният център на духовното сърце.
Когато се чувстваме свързани със сърцето, мисленето се забавя и дори може да спре за кратко. В резултат на това ние сме по-свързани със случващото се тук и сега. Един ефикасен начин да си припомним сърцето, е да си представим, че се освобождаваме от ума и главата, като вместо това се съсретодочим върху сърдечния център и го приканим да се отпусне.
В това пространство е възможно и да си представим, че „слушаме от сърцето”, докато клиентът говори. Често, по този начин, той се чувства по-добре разбран и приет, тъй като сърцето е центърът на трансформацията и е способно да превръща негативни чувства и мисли в положителни. На това място може да се случи истинската алхимия на трансформацията.
Ключ 4. Припомняне на момент от медитация
Терапевтът затваря очи и си припомня момент или ситуация от миналото, в която е преживял дълбока медитация. Припомнянето на този върхов момент на медитация, визуализирането на преживяването, събуждането на усещанията от онова състояние, например звуци или аромати, е ефикасен начин да се разпалят същите качества в настоящия момент. Може състоянието да е било по време на усамотение сред природата, в присъствието на духовен учител или по време на почивка след усилна работа. Човек може да използва спомена за подобен минал момент, за да пристигне в настоящето.
Ключ 5. Да следваш импулса
Ако се изпълнят съветите дотук – да се открие правилната поза, да се осъзнае дишането и да се отпусне сърцето, ще е по-лесно да се преживеят моменти на спонтанно действие, които не произлизат от предварителни идеи или разионални умозаключения. Подобни импулси се пораждат като реакция на настоящия момент от вътрешното същество на човека и можем да ги усетим интуитивно. Когато действаме от състояние на присъствие, вършим нещата в точното време, в точния момент, нито твърде рано, нито твърде късно.
Има терапевти, които твърде много бързат да постигнат резултат с клиента и затова не позволяват достатъчно пространство, в което може да се породи спонтанно действие; други пък се страхуват да излязат от установения формат или начин на процедиране и така, потискайки спонтанността, пропускат тези импулси.
Да бъдеш свързан с настоящето не означава само да седиш в тишина. Означава да действаш, когато го изисква моментът, да изчакаш точното време и когато се породи импулс, да го последваш.
Когато терапевтът е присъстващ, това помага и на клиента да бъде в настоящия момент. Можете да подкрепите това, като попитате клиента как сечувства в тялото си, като му кажете да проследи усещанията си в него, като му напомните да обърне внимание на дишането или като се поинтересувате как се чувства той в момента, вместо да се изгубвате в неговата история или анализиране.
Също така е полезно да дадете обратна връзка на клиента за това какво виждате в него или нея, просто отразявате другия.
Да откриеш присъствието е ценно не само по отношение на консултирането, но и във всяка житейска ситуация. Това е начин да промените състоянието на съзнанието си от мислене към присъствие.
Влиянието на любовта
Свагито разглежда различните видове любов във взаимоотношенията между хората и подчертава значението на безусловната любов като един от най-важните фактори за успеха на терапията. За да докаже тезата си, той разказва за изследването на доктор Дийн Орниш, американски кардиолог. Той установява, че любовта, прегръдките и човешката топлина имат значителен принос за отварянето на запушени артерии и цялостното подобрение на болните.
Смисълът на думата любов може да се променя в зависимост от контекста на нейната употреба. На биологично ниво любовта се свързва със секса, чувствеността и физическото удоволствие. На емоционално тя означава интимност, доверие и чувство на близост. На психологическо ниво любовта е споделянето на сходни интереси, например другият ти харесва дори без да има физическо привличане. На духовно ниво любовта се свързва със срещата между две човешки същества отвъд личното; от това пространство можем да кажем, че обичаме човек, когато неговата вътрешна тишина и присъствието му ни докоснат и усещаме дълбоко чувство на единение с този човек. Всяко ниво на любовта е свързано с определени нужди и когато нуждата на едно от нивата е задоволена, в съзнанието ни обикновено се появява необходимостта от следващото, по-високо ниво.
На биологично, емоционално и психологическо ниво любовта е връзка, базирана на даването и получаването. Имаме нужда да получим нещо от другия човек и в замяна даваме друго. Тоест, когато изричаме „Обичам те”, всъщност казваме: „Имам нужда от нещо в теб и в замяна съм готов да ти дам друго”.
Докато любовта между родителите и децата е в голяма степен биологично обусловена и децата винаги са в позиция на получаващи, а родителите – на даващи, при любовта между зрели хора позициите са равнопоставени – всеки един от двамата е даващ и получаващ едновременно. Проблемите се появяват тогава, когато по някакъв начин ролите се разменят – детето бива поставено в позицията на даващо на своите родители или някой от двама възрастни заеме позицията на детето или на родителя, ставайки по този начин зависим от другия или негов покровител.
Задачата на терапевта е „да върне нещата по местата” и да подпомогне вътрешната трансформация на клиента през призмата на любовта.
Свагито говори и за друго ниво на любов, което не ни изпълва отвън, а е по-скоро е качество, извиращо отвътре. Много мистици са говорили за това качество на любовта и го описват като състрадание, различно от страстта. Тъй като то не зависи от външни фактори, нито се основава на взаимен обмен, то се простира отвъд взаимоотношенията, отвъд биологията и психологията. То е резултат от вътрешно удовлетворение.
Преживяваме моменти на подобно състояние, когато изпитваме любов към друг човек независимо от товау което той прави. Да бъдеш в това състояние е невероятно удовлетворение, тъй като то дава усещане за свободата като вродено измерение на любовта – нещо, което обикновено не можем да преживеем в романтичните ни връзки, които обикновено ни карат да се чувстваме точно по противоположния начин – зависими от другия човек.
Медитацията не означава да се отдръпнеш от предизвикателството на любовните връзки, а да използваш осъзнатостта, подхранвана чрез медитацията, за да видиш себе си по-ясно чрез огледалото на взаимоотношенията. По този начин достигаме до по-ясно разбиране за самата любов и можем да почувстваме, че любовта не идва отвън, а се появява отвътре.
Само ако успеем да преживеем любов, в която няма мотиви, ще можем да престанем да мислим по тоди начин и да бъдем зависими от другия човек. Това за Свагито е една от главните причини терапията да работи: любовта на терапевта, в която не присъстват никакви мотиви, когато той не желае абсолютно нищо от клиента, е много лекуващо преживяване.
Приемане на дуалността на преживяванията
Друг акцент в книгата на Свагито Лийбермайстер е приемането на двойственността на нашите преживявания. На нивото на ума и неговите желания живеем в свят, който почти винаги ни предлага дуалистични преживявания; познаваме щастието, но също така знаем, че нещастието го следва като сянка; познаваме любовта, но също така знаем, че след като любовта си отиде , идват празнотата, самотата, болката, горчивината и гневът. Мъдрият човек не се бори да остане в едната страна от тази дуалност, като се опитва да отхвърли другата, а приема и двете като част от потока на живота и като резултат от начина, по който функционира човешкият мозък.
Възходите и паденията се редуват непрекъснато като вълни в океана. Ако дълбоко в себе си приемем това, навлизаме в друго измерение, което е отвъд дуалността на ума, като осъзнаваме, че състояние на трайно удовлетворение можем да преживеем само във вътрешния си свят.
В този контекст, Свагито разглежда и различията между мъжете и жените, като изтъква, че от терапевтична гледна точка за двата пола е много важно да видят, да приемат и да се наслаждават на различията помежду си с разбирането, че динамичното движение между двете полярности, които представляват, носи радостни моменти на събиране, на сливане, на изчезване в единството, както и моменти, в които срещата между крайностите е невъзможна.
Тези две полярности – мъжката и женската съществуват и у всеки един от нас – понятия, които Юнгианската психология нарича „вътрешен мъж” и „вътрешна жена”. Изследвайки природата на човешката психика, Юнг установява, че ако съзнателната част на ума е мъжка, то подсъзнателната е женска; аналогимно – ако съзнателната част е женска, то подсъзнателната е мъжка. Признаването на тези две полярности, изследването, опознаването и зачитането на желанията им води в крайна сметка до една по-добра интеграция и личностова завършеност.
Из „Дзен-консултиране“, Свагито Лийбермайстер