Привличането: защо хората се харесват? – втора част

Характеристики на личността

Има няколко характеристики на личността, които определят до каква степен ще е харесван един човек. На следващите страници ще разгледаме две от най-важните особености: компетентността и физическата привлекателност.

Компетентност

Изглежда очевидно, че при равни други условия, колкото по-компетентен е човек, толкова повече ще го харесаме. Това вероятно е резултат от потребността на хората да са прави; а възможността ни да сме прави ще е по-голяма, ако се заобиколим с много способни и висококомпетентни хора. Но — както ще се убедим в тази глава — факторите, които определят междуличностното привличане, често имат сложен характер и не могат да се обяснят по прост начин. Що се отнася до компетентността, в специалната литература има редица очевидно парадоксални данни; те показват, че в групи за решаване на задачи най-популярни обикновено не са тези участници, които са считани за най-компетентни и за най-добри „генератори” на идеи. Как можем да си обясним този очевиден парадокс?

Една от възможностите е следната — макар че обичаме да сме заобиколени с компетентни хора, човек, който има твърде големи способности, може да ни накара да се чувстваме неудобно. Той може да изглежда недостъпен, далечен, нереален. Ако това действително е така, може би ще започнем да го харесваме повече, ако покаже, че е способен да греши. Например, ако един човек е блестящ математик, голям баскетболист и винаги се облича изрядно, бихме изпитали към него по-голяма симпатия, ако от време на време сбърка в събирането на колона с числа, пропусне кош от удобна позиция или се появи на публично място с петно от сос върху вратовръзката.
Според поразителни данни от допитване до общественото мнение, проведено от институтът „Галъп”, докато Джон Кенеди е президент, личната му популярност фактически се е увеличила непосредствено след неуспешния опит за нахлуване в Куба, който става в залива Кочинос през 1961 г. – типичен пример на международен тероризъм. Това е изумително, като имаме предвид факта, че опитът за нахлуване е огромна грешка, която веднага е наречена — и все още е известна като — „Провалът в залива Кочинос”. Какъв извод можем да направим? Това е ситуация, в която държавен ръководител допуска една от истински големите грешки в историята (до този момент, разбира се), след което като по чудо хората започват повече да го харесват. Защо? Една от възможностите, е, че Джон Кенеди е „прекалено съвършен”. Той е млад, красив, интелигентен, остроумен, чаровен и с атлетично телосложение; чете ненаситно, идеален политически стратег, герой от войната, търпеливо понася физическа болка; има красива съпруга (която владее няколко чужди езика), две сладки деца (момче и момиче) и надарено, сплотено семейство. Някои доказателства, че е способен да греши (като отговорността за сериозна грешка) биха могли да го направят по-реален в очите на обществеността, а оттам и по-харесван.
За съжаление това е само едно от няколкото възможни обяснения, а реалният свят не е подходящо място за проверката на подобна хипотеза. В живота твърде много неща се случват едновременно и всяко от тях е могло да увеличи популярността на Кенеди. Така например след неуспешния опит за нахлуване президентът Кенеди не се опитва да се извинява или да прехвърля вината, а мъжествено поема върху себе си цялата отговорност за провала. Самоотверженото му поведение може да е изиграло голяма роля, за да го направи по-привлекателен в очите на обществото.
За да провери дали извършването на грешка от страна на висококомпетентен човек може да го направи по-популярен, Арънсън решава да проведе експеримент. Едно от големите предимства на експеримента е, че при него се елиминират или контролират външните променливи (например самоотверженото поемане на отговорност) и е възможно по-точно да се прецени влиянието на една променлива върху друга.
Всяко от изследваните лица прослушва прост магнетофонен запис на един от четирима души, играещи ролята на дразнители: 1) почти съвършен човек; 2) почти съвършен човек, който допуска груба грешка; 3) посредствен човек и 4) посредствен човек, който допуска груба грешка. Преди експеримента на всяко изследвано лице се съобщава, че ще чуе отговорите на човек, който е кандидат за „Купата на университетската викторина” и ще трябва да оцени кандидата — какво впечатление му е направил, колко симпатичен го намира и т. н. Всяка лента съдържа разговор между кандидата (лицето дразнител) и човека, който задава въпросите, а самите въпроси са извънредно трудни — от вида, който обикновено се задава в подобни викторини. Върху едната лента кандидатът е представен като човек, проявяващ висока степен на компетентност — фактически той изглежда почти съвършен и отговаря правилно на 92% от въпросите, а в хода на разговора, когато е запитан за дейността му в гимназията, скромно казва, че е бил отличен ученик, редактор на училищния годишник и член на отбора по лека атлетика. Върху друга лента лицето дразнител (всъщност това е същият актьор, говорещ със същия тон) е представено като човек със средни възможности; той отговаря правилно само на 30% от въпросите и по време на разговора обяснява, че в гимназията е получавал посредствени оценки, бил е коректор на годишника и се е опитал да се включи в отбора по лека атлетика, но не е успял да се класира. На другите два записа (единият, представящ „съвършения” човек, а другият — „посредствения” човек) лицето дразнител извършва досадна грешка: в края на разговора несръчно разлива върху себе си чаша кафе. Този „гаф” бе инсцениран, като върху отделна лента бе направен запис, който включваше шум от суетня и тракане, провлачването на стол и пълния с отчаяние глас на кандидата, който казва: „О, боже, излях кафето върху новия си костюм.” За да се постигне максимален контрол на експеримента, се изготвя копие на този запис, след което едното копие се съединява с копие от лентата, носеща записа на „съвършения” човек, а другото копие — с копие от лентата, носеща записа на „посредствения” човек. По този начин се разполага с четири експериментални ситуации: 1) човек с големи способности, който прави гаф, и 2) човек с големи способности, който не прави гаф; 3) човек с посредствени способности, който прави гаф, и 4) човек с посредствени способности, който не прави гаф.
Най-високо оценен е способният човек, който направи гаф; посредственият човек, който прави същия гаф, е оценен като най-непривлекателен. „Съвършеният” човек (който не допуска грешка) е втори по привлекателност, а посредственият човек (който не допуска грешка) заема трето място. Очевидно в разливането на чаша кафе няма нищо особено привлекателно: въпреки че то добавя ново измерение към „съвършения” човек и увеличава неговата привлекателност, същата грешка стана причина „посредственият” човек да изглежда още по-посредствен и следователно по-малко привлекателен. Резултатите от този експеримент подкрепят твърдението, че макар високата степен на компетентност действително да прави един човек привлекателен, някои негови грешки още повече увеличават симпатиите, които изпитваме към него.

Физическа привлекателност

Запитайте някой преподавател или началник дали хубавата външност на един мъж или жена има някакво влияние върху израстването им в службата, размера на заплатата им или получената оценка, и най-често той ще ви се изсмее и ще заяви, че въпросът ви е безсмислен; попитайте го обаче дали забелязва физическата привлекателност на студентите или служителите си, и (ако е откровен) вероятно ще признае, че я забелязва. Съществува вероятност тяхната физическа привлекателност да влияе върху преценката му за тях, независимо дали той го съзнава или не. Редица експерименти са потвърдили това, което мнозина от нас отдавна предполагат: ако желаете да се харесвате и да се отнасят добре с вас, необходимо е да сте с хубава външност. Хората харесват красивите и миловидни хора повече от некрасивите и им приписват най-различни качества. В едно изследване, проведено от Елейн Уолстър и сътрудниците й, студенти и студентки от университета в Минесота са случайно разпределени от компютър на двойки, които се срещат „на тъмно” (без да се познават предварително). Преди експеримента всички изследвани лица са били подложени на тест за диагностика на личността. Коя от многобройните черти на характера им определя дали мъжът и жената в дадена двойка ще се харесат или не? Дали решаваща е принадлежността към мъжкия или женския пол, господството, покорството, зависимостта, независимостта, степента на интелигентност или сходството в нагласите? Нито една от тези черти. Единственият фактор, който определя дали мъжът и жената в една двойка се харесват и се срещат повторно, е тяхната физическа привлекателност. Ако хубав мъж се срещне с красива жена, много вероятно е те да изпитат желание да се видят отново.
В изследване, което провеждат Карън Дайън и сътрудниците й, на студенти се показват три снимки на хора на студентска възраст; единият човек е физически привлекателен, вторият е безличен, а третият — непривлекателен. Изследваните лица трябва да оценят показаните на снимките индивиди по 27 различни личностни характеристики и да дадат прогнози за щастието им в бъдеще. На физически привлекателните хора се приписват най-желаните качества и се дават най-големи шансове за бъдещо щастие. Тази зависимост се проявява без оглед на това, дали мъже оценяват мъже, мъже — жени, жени — мъже, или жени — жени.
Това не е просто въображаема оценка на студенти. Карън Дайън и Елън Бършайд установяват, че още в предучилищна възраст децата се влияят от физическата привлекателност на по-възрастните. В едно свое изследване Дайън и Бършайд най-напред помолват няколко независими „съдии” (завършили студенти) да оценят физическата привлекателност на деца от детска градина. След това определят симпатиите между самите деца. Най-ясни резултати се получават по отношение на момчетата: физически привлекателните момчета се харесват повече от непривлекателните. Нещо повече, непривлекателните момчета се считат за по-агресивни от привлекателните; когато децата трябва да назоват другарчетата, които са ги „плашили”, те обикновено назовават непривлекателните деца. Разбира се, възможно е грозните момчета действително да са били по-агресивни и наистина да са предизвиквали страх у другите деца. Изследователите не са наблюдавали ежедневното поведение на децата в детската градина. В същото време има данни, според които хората са склонни да приписват по-малка вина на физически привлекателните деца без оглед на фактите. Тези данни идват от друго изследване, проведено от Карън Дайън. Тя помолва известен брой жени да анализират доклади (очевидно писани от учителка) за големи безредици в училище. Всеки доклад се придружава със снимката на дете, за което се казва, че е предизвикало безредиците. В някои от случаите снимката е на момче или момиче с привлекателна външност, а в други случаи — на непривлекателно момче или момиче. Жените са склонни да приписват вината по-често на непривлекателните деца и правят прибързан извод, че децата винаги се държат по този начин. Когато обаче представеното на снимката дете е физически привлекателно, по-възрастните са склонни да извинят държанието му. Както една от жените, участващи в експеримента, се изразява: „… тя се разбира добре с всички, но като всяко дете може да има лош ден. На жестокостта й не бива да се обръща твърде сериозно внимание.” Когато абсолютно същата ситуация е описана по абсолютно същия на¬чин, но виновницата на снимката е момиче с непривлекателна външност, типична участничка в експеримента заявява: „Мисля, че детето е много разглезено и ще създава грижи на учителите. Момичето сигурно ще се бие с други деца на своята възраст… Общо взето, ще създава големи грижи.”
Накрая Харолд Сигал и Арънсън показват в експеримент, че хубавите жени влияят повече от некрасивите жени — за зло или за добро. В експеримента, който провеждат, една и съща жена трябва да има веднъж привлекателна и веднъж непривлекателна външност. В една от експерименталните ситуации на жена, красива по природа, се дават да облече развлечени дрехи, не по нейна мярка, и да сложи на главата си руса къдрава перука, която не подхожда на тена й, а на кожата на лицето й придават мазен и нездрав вид. След това в ролята на студентка, специализираща клинична психология, тя провежда разговор с неколцина студенти. В края на разговора тя съобщава на всяко изследвано лице собствената си, клинична преценка за неговата личност. Половината от изследваните лица получават подчертано положителни преценки, а другата половина — преценки, които са подчертано отрицателни. Когато разговарят с невзрачна жена, на мъжете сякаш им е все едно дали тя им дава положителна или отрицателна преценка: и в двата случая те изпитват към нея умерена симпатия. Когато обаче жената е красива, студентите изпитват към нея силна симпатия, ако ги преценява положително, но когато тя им дава отрицателна преценка, те изпитват към нея много по-силна антипатия, отколкото във всяка от другите ситуации. Много интересен е следният факт: макар студентите, които са оценени отрицателно от привлекателната жена, да заявяват, че не я харесват, те изразяват силно желание отново да се срещнат с нея в бъдещ експеримент. Тези резултати, изглежда, показват че отрицателната преценка, дадена от красивата жена, има много голямо значение за изследваните лица, щом те търсят възможност за ново участие в експеримент, за да я накарат да промени преценката си.
Като се вземат пред вид резултатите от тези изследвания, изглежда вярно, че физическата красота има по-дълбоко въздействие. Физически привлекателните хора ни влияят по-силно от физически непривлекателните и ако не са ни наскърбили специално, ние сме склонни да изпитваме по-голяма симпатия към тях. Нещо повече, в ситуации на смут и безредици думите на привлекателните хора се приемат на вяра — отношението към тях е по-благосклонно, отколкото към некрасивите хора. Това отношение започва още от ранна възраст. Смущаващото обстоятелство в тези данни е голямата вероятност, че в подобно неравно отношение може да се съдържа зародишът на „самоизпълняващо се пророчество”: знаем, че ако се отнасяме към хората зле (или добре), това влияе върху начина, по който те започват да се възприемат. Например некрасивите деца могат да започнат да мислят, че са „лоши” или несимпатични, ако към тях постоянно се отнасят по такъв начин. В края на краищата те могат да започнат да се държат по начин, който е в съответствие с тази „Аз-концепция” и с отношението, което са получавали от другите от самото начало.

Сходство във възгледите и привличане

Сам отива на коктейл и се запознава с Марти. След няколкоминутен разговор излиза, че те са напълно съгласни по редица въпроси, включително несправедливостта в системата на данъка върху общия доход, мястото на Дъглас Макартър в световната история и превъзходството на джина „Бийфитър” пред другите марки джин. Като се връща в къщи, Сам споделя с жена си, че много харесва Марти и го счита за чудесен, високоинтелигентен човек. В буквално десетки внимателно контролирани експерименти Дон Бърн и сътрудниците му многократно доказват, че ако единственото, което знаете за даден човек, са възгледите му по няколко въпроса, колкото по-близки са те до вашите, толкова по-голяма симпатия ще изпитате към него.
Защо сходството във възгледите е толкова важно? Възмож¬ностите са най-малко две: 1. Човекът, който споделя мнението ни по даден въпрос, дава своеобразно социално потвърждение на нашите убеждения — т. е. създава у нас чувството, че сме прави. Това е възнаграждаващо и затова ние изпитваме симпатия към тези, които са съгласни с нас. Ако някой е несъгласен с нас, това ни навежда на мисълта, че може да не сме прави. Това е като наказание и затова не изпитваме симпатия към тези, които не са съгласни с нас, 2. Възможно е да правим някои отрицателни изводи за характера на човек, който не е съгласен с нас по някой съществен въпрос не просто защото несъгласието му показва, че може да не сме прави; причината е по-различна: ние подозираме, че мнението му по дадения въпрос го причислява към този род хора, за които в миналото сме се убедили, че са противни, неморални или глупави. Например вие сте убеден, че наказанията за пушене на марихуана са твърде сурови. Срещате човек, който ви казва, че според него пушачите на марихуана трябва да бъдат затваряни за няколко години. След това аз идвам и ви питам дали сте харесали този човек, а вие отговаряте: „Не.” Какъв извод да направим: 1) не сте го харесали, защото изказването му ви е навело на мисълта, че вашето убеждение може да е погрешно, или 2) не сте го харесали, защото знаете от опит, че хората, които искат сурови наказания за пушачите на марихуана, обикновено са противни, неморални, безчовечни, нетолерантни, сурови, жестоки, конвенционални, склонни да наказват и глупави?
Несъмнено и двата фактора играят известна роля. Съществуват някои данни обаче, които подсказват, че вторият фактор може би е от по-малко значение. Този резултат идва от блестящото изследване, което Харолд Сигал провежда върху психологическите следствия от промяната на убежденията. Сигал доказва, че когато хората са дълбоко личностно ангажирани с даден проблем, предпочитат човек, който е несъгласен с тях, пред „съгласяващ се” човек, ако успеят да го спечелят за своя начин на мислене. Накратко, Сигал показва, че хората предпочитат индивидите, които са променили убежденията си, пред лоялните членове на „паството”. Очевидно усещането за собствената компетентност, което човек изпитва, когато накара някого да промени убежденията си, преодолява всякаква склонност към активна антипатия спрямо другия заради първоначалната му принадлежност към този род хора, които могат да споделят „ужасни” възгледи.

Симпатията поражда симпатия

Съществува още една причина, поради която ние сме склонни да харесваме хора, чиито възгледи са сходни с нашите. Ако узнаем, че мнението на един човек е подобно на нашето, при равни други условия вероятно ще сме склонни да вярваме, че той действително ще ни хареса, ако някога се запознае с нас. Това може би е много важно, защото, както се оказва, единственият най-мощен фактор, който определя дали един човек ще хареса друг, е дали другият харесва този човек.
Редица изследователи показват как съзнанието, че сме харесвани от някого, действително събужда в сърцето ни нежност към този човек. Нещо повече, установено е, че колкото по-голяма несигурност и съмнение в себе си изпитва един човек, толкова по-силна ще е симпатията му към този, който го харесва. В експеримент, проведен от Елейн Уолстър, изследваните лица са студентки. До студентките, очакващи началото на експеримента, се приближава приветлив, хубав и добре облечен млад мъж, който фактически е подставено лице на експериментаторката. Приветливият млад човек започва разговор със студентката, дава й да разбере, че я харесва и я кани на среща. Точна в този момент влиза експериментаторката и поканва младата жена в друга стая, където ще се проведе самото изследване. На младата жена се съобщава, че целта на изследването е да се сравнят резултатите от различни тестове за личностна диагностика, на които тя (изследваното лице) е била предварително подложена. В хода на тази процедура на студентката се дава да прочете преценка на собствената си личност. Половината от студентките прочитат подчертано положителни описания на личността си, специално предназначени да повишат временно самооценката им. Останалите момичета прочитат подчертано отрицателни описания, предназначени временно да принизят самооценката им и с това да засилят чувството им на несигурност. Накрая като част от експеримента студентките биват помолени да оценят доколко харесват различни хора – преподавателка, приятелка, “… и тъй като има още едно празно място, защо не оцените и онзи човек, с когото говорехте, докато чакахте началото на експеримента?” Студентките, които са получили неблагоприятна информация за себе си (от теста за диагностика на личността), изразяват много по-голяма симпатия към ухажора си от момичетата, получили благоприятна информация за себе си. Накратко, ние обичаме да ни харесват – а колкото по-несигурни се чувстваме, толкова по-високо ценим нечия симпатия и толкова повече харесваме човека, който ни харесва.

Зависимост между сходството във възгледите и симпатията

Видяхме, че факторите, които определят дали един човек ще бъде харесан или не, не са така прости, както Дейл Карнеги се старае да ни убеди. Да отидем по-далеч и да разгледаме двете променливи, които току-що обсъдихме: сходството във възгледите и факта, че сме харесвани. Понеже харесваме хората, чиито възгледи са подобни на нашите, както харесваме и хората, които ни харесват, дали от това не следва, че ще изпитаме силна симпатия към някого, ако узнаем, че възгледите му са сходни с нашите и освен това ни харесва? Не. Доказателственият материал посочва, че тези два фактора не действат в една и съща посока. Едуард Джоунс и сътрудниците му показват, че макар и да е приятно да бъдем харесвани от човек, който споделя възгледите и ценностите ни, очевидно много по-вълнуващо е да ни харесва някой, който не ги споделя. В един от експериментите, проведени от Едуард Джоунс и сътрудниците му, участват студентки. Всяка от участничките води кратък разговор с друга жена, от който разбира, че и двете имат еднакви или различни възгледи по редица въпроси. След разговора на изследваното лице се дава възможност да подслуша разговор, който другата жена (всъщност подставено лице) води с трети човек. В този разговор жената говори за впечатленията си от изследваното лице: в една от експерименталните ситуации тя заявява, че харесва изследваното лице, а в друга — че не го харесва. Как влияе това върху чувствата, които изследваното лице изпитва към помощницата на експериментатора? Изследваните лица са склонни най-много да харесват хората с различни нагласи, които ги харесват. Така, макар обикновено да харесваме хората, чиито нагласи са сходни с нашите, ако срещнем някого, конто изпитва към нас симпатия въпреки различието във възгледите ни, ние сме склонни да заключим, че у нас има нещо специално и неповторимо, което го привлича. Накратко, при различие във възгледите, хората са склонни да подозират, че: „той (тя) ме харесва заради мен самата (самия) — не заради възгледите ми”. Тъй като това съзнание е особено приятно, към този човек сме склонни да изпитваме най-голяма симпатия.
Противоположностите се привличат. — понякога. Старата поговорка, изглежда, е вярна: сродните души се привличат — т. е. двама души, които споделят едни и същи възгледи, обикновено изпитват симпатия един към друг. Както току-що се убедихме обаче, нещата са много по-сложни: ако някой изпитва симпатия към нас, ние повече го харесваме, ако той е различен от нас. Тези данни съответстват на някои от резултатите, получени от експериментатори, които са изследвали много по-трайни отношения от онези, които могат да се пресъздадат в лабораторията по социална психология. Робърт Уинч например, който е провел изчерпателни изследвания върху личностните характеристики на няколко двойки годеници и брачни двойки, установява, че при някои обстоятелства противоположностите се привличат — т. е. хората са склонни да избират партньори, чиито потребности и черти на характера се допълват (а не съвпадат) с техните собствени потребности и. черти.
Все пак обаче се оказва, че в тази област на изследванията съществуват противоречиви данни: едни изследователи установяват, че брачните двойки притежават допълващи се системи от потребности, а други откриват сходни системи от потребности. По всяка вероятност въпросът дали се привличат сродните души или противоположните зависи от това кои личностни характеристики се разглеждат. Представете си човек, който цени реда и чистотата: той няма да е склонен да се свърже с човек, който е немарлив и безреден. По същия начин мърлячът няма да бъде много щастлив с човек, който е прекалено изряден. Логично е да се предположи, че спретнатите хора ще търсят други спретнати хора, а мърлячите — други мърлячи. На същото основание екстравертният човек сигурно няма да се разбира много добре с интравертния човек, за когото забавлението се състои в това да стои вкъщи и гледа телевизия. От друга страна, ако разгледаме друга двойка характеристики, например грижливост — зависимост, получава се различна картина: човек, който е много грижлив, би могъл да бъде нещастен, ако се окаже свързан с подчертано независим човек. На същото основание има ли нещо по-добро за зависимия човек от това да прекара живота си опрял глава върху гърдите на човек, за когото е удоволствие да полага грижи за другите? Същото важи за такива двойки черти като мъжественост — женственост, настойчивост — пасивност, властност — покорност. И също така, казано малко по-шеговито, може ли да има нещо по-щастливо от съюза между садист и мазохист?

Из „Човекът – социално животно“, Елиът Арънсън

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.