Психодрамата на Джейкъб Морено

Джейкъб Леви Морено е не само изключителен лекар, философ и драматург. Той е човек, надарен със забележителната способност да прониква отвъд границите на реалността и да преоткрива спонтанното, истинското и красивото у хората. Неговите многостранни интереси не се изчерпват с развитието на една цялостна философска система. Той създава методи за психотерапевтично лечение, за социологически изследвания, за обучение.


Популярност Морено спечелва с новаторската си работа с групи, които анализира и третира съгласно сложната теория за груповия процес, наречена социометрия. Той изучава близките до гещалтпсихологията и психоанализата процеси в малката група, които отразяват микроструктурата на обществото. Според него психологическото благополучие на личността се определя от мястото й в системата на междуличностните отношения, детерминирани от емоционалните връзки, взаимните симпатии и антипатии, взаимното привличане и отблъскване. Изучавайки областта между социологията и психологията, Морено става пионер в развитието на груповия подход към проблемите на социалната организация и психичното здраве.
Социометрията е разработената от Морено психологическа теория на обществото и едновременно с това социално-психологически тест, използван за оценка на междуличностните емоционални връзки в групата. Същината на социометрията се корени в идеята, че групите имат свой собствен вътрешен живот и че този живот може да се разбере най-добре, когато се проследи какви избори правят един спрямо друг членовете им във всеки определен момент. Всички страни на социалния живот – икономически, политически – могат да се обяснят със състоянието на емоционалните отношения между хората, техните симпатии и антипатии един спрямо друг. Морено и последователите му правят извода, че всички проблеми на съвременното общество могат да бъдат разрешени чрез “разместване” на хората в обществото в съответствие с техните емоционални предпочитания. Така “социометричната” революция би позволила да се хармонизират обществените отношения, които според тях са системи за взаимно привличане или отблъскване на хората.
Едно от основните понятия в тези теория е “теле” – това е най-простата единица чувство, което се предава от един индивид на друг и детерминира количеството и успешността на междуличностните отношения.
В резултат на социометричната процедура се съставя социометрична матрица, социограма и се изчисляват социометричните коефициенти на груповата сплотеност, разбирана като комуникативна общност.
Социограмата е графично изражение на математическата обработка на резултатите, получени с помощта на социометричен тест при изследване на междуличностните отношения в малки групи. Социограмата нагледно показва сложното преплитане на взаимни симпатии и антипатии, наличие на социометрични “любимци” (избирани от повечето разпитвани), “аутсайдери” (от които всички се отказват) и йерархия от междинни звена между тези полюси. Социограмата позволява нагледно да се представи структурата на отношенията в групата, да се направи предположение за стила на лидерството и за организираността на групата като цяло.
Разработените от Морено методи по социометрия имат както диагностично, така и корекционно значение в съвременната групова психотерапия и социално-психологическия тренинг.
В основата на всички трудове на Морено са залегнали няколко общи теми, първата от които поставя ударение върху играенето и действието. “Човекът е изпълнител на роли”, казва Морено. Тази “наука за действието”, както я нарича той, е директно опровержение на психоанализата.
Научната медицина приема за факт, че болестта се локализира в отделния организъм. При нея се прилага лечение съобразно локализацията на болестта, както е обозначена в диагнозата. Соматичната болест, от която страда индивидът, не изисква успоредно лечение на съпругата, децата и приятелите му. Когато в психиатрията започват да се прилагат научни методи, към психичните разстройства автоматично биват приложени аксиомите, дошли от соматичните диагнози и лечение. Влиянието вън от индивида – като анималния магнетизъм и хипнотизъм, е отхвърлено като митичен предразсъдък и фолклор. В психоанализата – най-развитата психологическа школа в психиатрията от началото на века, идеята за локализацията на психичната болест в отделния организъм получава най-триумфалното си потвърждение. Фройд приема, че групата е епифеномен на индивидуалната психика – и ако бъдат подложени на психоаналитично лечение със задоволителен резултат 100 индивида от двата пола (всеки при различен аналитик), а след това бъдат събрани в една група, ще се получи една спокойна социална организация. Сексуалните, социалните и икономическите взаимоотношения, които ще се разгърнат, няма да предизвикат непреодолими сблъсъци между тях. Болестта не би могла да се локализира извън индивида и не съществува групова ситуация, която да изисква специална диагноза и лечение.
Повратът в този начин на мислене идва с развитието на социометрията и психодраматичната методика. Морено намира подхода на Фройд за неприемлив по ред причини. Това, което за Морено е най-неприятно у Фройд, е аналитичният акцент върху словото. В своите трудове Морено на няколко пъти се отнася пренебрежително към “кушетката” като място за терапия. За разлика от това той желае да лекува своите пациенти навсякъде, дори както твърди, и “на улицата”. При необходимост психодрамата може да се проведе на всяко място, където са главните герои – полето на битката, класната стая или частния дом.
Още повече той апелира терапията да се провежда “лице в лице”, като даже препоръчва терапевтът да стане “приятел” на пациента.
Промяната в насочеността на терапията революционизира агента на терапията. Агентът на терапията обикновено е един човек – лекар, психотерапевт. Вярата в него се смята за незаменима за взаимоотношенията пациент-лекар. Социометричните методи обаче променят радикално тази ситуация. В дадена група един пациент може да се използва като инструмент за диагноза и като терапевтичен агент за лекуването на други пациенти. Лекарят отстъпва от позицията на единствен източник на психологично лечение. Социометричните методи показват, че терапевтичните ценности се разпределят между членовете на групата. Един пациент може да лекува друг пациент. Променя се ролята на лечителя – от притежател и извършител на терапията – в неин възложител, довереник и катализатор на целебната сила. Пациентът винаги откликва на действията му, на изтънчеността на логиката му, на дълбочината на емоциите му, на силата на хипнозата му. При психодраматичните методи средството е до известна степен отделено от агента. Средството може да е просто и аморфно като застинала или движеща се светлина, повторение на единичен звук, марионетка или кукла, неподвижна или движеща се картина, танц или музикална продукция или да представлява най-сложна форма на психодрамата – екип, състоящ се от директор и помощни Азове, владеещи цялото изкуство и всички средства на представлението. На сцената самите помощни Азове обикновено не са пациенти, а само средство, чрез което се направлява терапията. Психиатърът и публиката от пациенти често не се включват в това средство. Когато насочеността на терапията се промени от индивида към групата, групата става новият субект. Когато групата се разчлени на отделни малки терапевти и те станат агенти на терапията, главният терапевт става част от групата. Накрая средството на терапия се отделя от лечителя, както и от груповите терапевтични агенти.
Морено е убеден по-скоро в срещата като принцип на лечение, отколкото в преноса. Срещата означава “срещане, контакт на тела, конфронтация, противопоставяне и борба, виждане и възприемане, докосване и навлизане един в друг…по един първичен, интуитивен начин…срещане на най-интензивно ниво”. Акцентът по-скоро е върху отношението, отколкото върху думите, по-скоро върху физическия, отколкото върху вербално предизвикания катарзис.
Морено е убеден, че социалният ни свят играе голямо значение за нашето усещане за благополучие. В нашия социален атом по един вечно изменящ се начин ние протягаме ръка към едни хора или отхвърляме други, а те вършат същото с нас. Ако сме изолирани, социометричният ни статус е нисък и ние сме лесно уязвими.
Голяма част от работата на Морено е насочена към подобряване на положението на изолираните. Той стига до извода, че психологическите проблеми често се пораждат във взаимодействието. Когато се разглежда подробната структура на общността, се вижда конкретната позиция на всеки индивид в нея, както и ядрото от взаимоотношения около всеки индивид. Това ядро е най-малката социална структура в една общност и се нарича социален атом. От гледна точка на дискриптивната социометрия, социалният атом е факт, а не понятие. Той има важно значение в изграждането на човешкото общество. Някои части от тези социални атоми остават скрити сред участващите индивиди, а други части се свързват със части от други социални атоми, и така се образува сложна верига от взаимоотношения, които се наричат социологически мрежи. Тези мрежи играят роля при сформирането на социалните традиции и общественото мнение. Даден реален процес от жизнената ситуация на даден човек е чувствителен и отговаря на реален процес от жизнената ситуация на друг човек, като съществуват многобройни, положителни и отрицателни степени на тази междуличностна чувствителност. Телето между два индивида е в потенциална форма. То може никога да не стане активно, ако тези индивиди не бъдат сближени. И така, социалният атом се състои от многобройни теле – структури; самите социални атоми са части от по-голяма конфигурация – психологически мрежи, които обединяват или разделят големи групи от индивиди посредством теле-взаимоотношения. Психологическите мрежи са части от психологическата география на света. Самата общност от своя страна е част от психологическата цялост на човешкото общество.
Това откритие е стимул да не изчерпва лечението само с индивида – Морено настоява да се лекува по възможност не само пациент, изпратен за терапия, но също и членовете на социалния му атом – съпрузите, родителите, дори любовницата/любовникът. Съпруг и съпруга, майка и деца се лекуват заедно, заставайки лице в лице – защото поотделно могат да нямат някаква осезаема психична болест. Срещата лице в лице ги лишава от личен живот, това, което фактически остава лично, т.е несподелено между съпруг и съпруга или майка и дъщеря, е именно почвата, на която могат да избуят трудностите помежду им – тайни, измама, подозрение и заблуда. Лишаването от дистанцията на личния живот води до загуба на лице и поради това хората, обвързани в интимни отношения предпочитат индивидуалното лечение. Отменят ли се веднъж ограниченията (произтичащи от правото на личен живот) за единия от ангажираните и ситуацията, тази отмяна може да се разпростре и върху останалите. Така в една психодраматична сесия съпругът, може да позволи освен присъствието на жена си – патньор в болестта му, също така и на любовника й, по-късно присъствието на дъщеря си и сина си. Един ден те може би не биха се противопоставили на присъствието и на други партньори с подобен проблем – да седят в публиката и да гледат, докато те представят своите затруднения, за да се научат как да лекуват или да предотвратяват собствените си проблеми.
Морено с желание работи с много, и то различни клиенти наведнъж. Той притежава дарбата да взаимодейства едновременно с всички събрали се – пациенти, асистенти и публика. Въпреки че поставя ударение върху групата, методите, които Морено разработва, високо зачитат индивидуалността. Това, към което той се връща отново и отново в своите трудове, е способността на всеки да бъде креативен и спонтанен. Спонтанността е пословична за Морено. Всички ние имаме готовността да действаме и да правим нещата по нов, по-добър и по-съзидателен начин.
Психодрамата изследва “истината” чрез драматични методи, разкривайки междуличностните взаимоотношения и личния свят на хората.
Пациентът, наречен протагонист, се поканва да сподели своя личен вътрешен свят, независимо колко особен е той: в този процес се валидизира индивидуалнността. Морено е критикуван, че поощрява налудностите на пациентите, но той вярва, че така преодолява склонноста им да се измъкнат от терапията. За тежко болните това е първата стъпка към осъществяване на контакт, към смислена среща между терапевта и пациента, без която терапевтичният прогрес е невъзможен. Това разбиране за спонтанността дава на Морено куража и умението да работи с психоболни.
За невротика и дори за здравия индивид, който търси личностово израстване, психодрамата е покана за освобождаване. Нейната мощ е огромна, тя причинява въодушевление сред подготвените и ужас сред нерешителните. Морено е наясно с мощта на психодрамата. Подобно на Фром, който говори за човешката склонност да се избягва свободата, той пише, че сме склонни “да се боим от собствената си спонтанност, така както нашите предшественици са се бояли от огъня”.
Психодраматичният метод използва главно пет инструмента – сцената, главния герой (актьора), директора, персонала от терапевтични помощници (помощни Азове) и публиката. Първият инструмент е сцената, която осигурява на актьора многомерно и максимално пластично жизнено пространство. Често реалното жизнено пространство е тясно и ограничаващо, в него актьорът лесно може да загуби равновесието си. На сцената може да го намери отново благодарение на свободния дух на сценичния метод – така се освобождава от бремето на стреса, там е свободен да преживява и изразява. Сценичното пространство е продължение на живота отвъд критерия на реалността. Действителността и фантазията не са в конфликт – и двете функционират в психодраматичния свят на предметите, хората и явленията. В логиката на психодрамата духът на Хамлетовия баща е толкова реален и свободен да съществува, колкото самият Хамлет. Налудностите и халюцинациите придобиват плът и получават равен статус с нормалните сетивни възприятия. Архитектурният дизайн на сцената е съобразен с изискванията на действието. Нейната кръгообразна форма и нивата й насърчават спадането на напрежението и дават възможност за подвижност и гъвкавост на действието.
Вторият инструмент е главният герой, или актьорът. От него се иска да се представя на сцената, да изобразява личния си свят. Веднъж схванал задачата, за него е сравнително лесно да ни запознае с ежедневието си чрез действие, защото никой не познава това ежедневие така добре, както самият той. Трябва да действа освободено, както възникват нещата в ума му, затова трябва да му е осигурена свобода за изява, спонтанност. На второ място по значение е процесът на изиграването. Прониква се отвъд думите, те се представят като действие. Има няколко форми на изиграване – играене на роля, повторно изиграване или отиграване на минала сцена, пресъздаване на актуален в момента проблем или изпробване на бъдещето. Следва принципът на ангажирането. В психодраматичната ситуация са възможни всички степени на ангажиране – от минимална до максимална. В допълнение идва принципът на реализацията. Главният герой има възможността да се срещне не само с части от себе си, но и с други лица, които играят роля в психичните му конфликти. Тези хора може да са истински или въображаеми. Проверката на реалността тук, на сцената, се превръща в действителност. Многобройни техники стимулират процеса на загряване на главния герой към психодраматичното изобразяване – представянето на себе си, монолога, проекцията, работата със съпротивата, размяната на роли, двойния Аз, огледалото, помощния свят, реализацията на психохимичните техники. Целта на тези техники е не да превърнат главните герои в актьори, а по-скоро да ги насърчат да бъдат на сцената такива, каквито са. Пациентът разполага с драматичен персонаж – или истинските хора от личния му свят – жена му, баща му, детето му, или актьори, които ги изобразяват, т.е. помощните Азове.
Третият инструмент е директорът. Той има три функции – продуцент, съветник и аналитик. Като продуцент трябва умело да използва в психодраматичното действие всеки подаден от пациента сигнал, да следи дали насоката на представлението е съзвучна на насоката в живота на главния герой, да не позволява действието да загуби контакт и обратна връзка с публиката. На директора му е позволено да атакува и разтърсва героя, както и да се смее и шегува с него, а понякога може да бъде уклончив и пасивен и да оставя впечатлението, че сесията се води от главния герой.
Четвъртият инструмент е екипът от помощни Азове. Те имат двойно значение, продължение са на директора – изучават и ръководят, но са и продължения на главния герой – изобразяват истинските или въображаемите персонажи от житейската му драма. Функциите на помощния Аз са три – да е актьор, който изобразява ролите, наложени от света на главния герой, съветник, който ръководи героя, и обществен наблюдател и изследовател.
Петият инструмент е публиката. Тя има две роли – да помага на главния герой или да получи помощ от него, като самата тя стане изразител на проблем. Като помага на главния герой, тя е говорител на публичното мнение. Отговорите и коментарите й са толкова импровизирани, колкото и тези на главния герой – от смях до яростен протест. Колкото по-изолиран е главният герой, толкова по-важно е да има публика, която желае да го приеме и разбере. Когато героят помага на публиката, самата тя се превръща в главен герой. Самата публика вижда себе си – това е един от нейните колективни синдроми, изобразени на сцената.
През първата фаза на психодраматичния процес директорът може да се сблъска със съпротивата на главния герой. Когато главният герой разбере до каква степен представлението зависи от него, той започва да сътрудничи. В психодраматичния контекст сблъсъкът между директора и главния герой е съвсем реален. Те трябва да се преценят взаимно като двама съперници, изправени един пред друг в ситуация на силен стрес и предизвикателство. След като е направил всичко, за да помогне на главния герой да започне, психодраматистът се оттегля от сцената. От гледна точка на главния герой, неговият обект за пренос – директорът – е изгонен от ситуацията. Оттеглянето на директора създава впечатление у героя, че е победител. Това е подготвителното загряване пред голямата битка. За удовлетворение на главния герой в ситуацията се намесват други лица, които са му по-близки, като неговите налудности и халюцинации. Той ги познава по-добре отколкото този чужд човек, директорът. Колкото по-живо участват те, толкова повече той забравя директора.
След като главният герой навлезе в действието и се настрои към персонажите и образите от личния си живот, получава огромно удовлетворение, което го пренася отвъд всичко, което някога е очаквал. Той е вложил толкова много от ограничената си енергия в образите на хората от неговия свят, такива каквито си ги представя, както и в други образи, водещи забравено съществуване вътре в него – налудности и халюцинации от всякакъв вид, че е загубил голям дял от своята спонтанност, креативност и сила. Те са отнели богатствата му и той е останал беден и слаб. Психодрамата му връща всички инвестиции, направени в несвойствените приключения на съзнанието му. Той си връща баща, майка, любима, налудностите си заедно с енергията, която е вложил в тях. Те се връщат благодарение на това, че той изживява ролите на баща или работодател, на приятел или враг. Когато си размени ролите с тях, той започва да научава за тях много неща, които животът не му е подсказал. Когато може да изобрази лицата, които е халюцинирал, те не само че губят властта си и магическото си заклинание над него, но тяхната мощ се прелива в него. Собственото му Аз има възможност да се види и преобразува, да свърже в едно елементите, които са държани разединени от коварни сили, да ги интегрира и да постигне чувство за сила и облекчение, катарзис на интеграцията.
Следващият етап от психодрамата идва, когато драмата на публиката излезе на преден план в представлението. Директорът изчезва в края на първия етап, сега изчезва самото представление с помощните Азове, добрите помощници и духове, дали подкрепа на главния герой да постигне ново усещане. В този момент главният герой е разединен в реакциите си. От една страна, съжалява, че всичко е свършило, от друга – се чувства измамен и вбесен, че е направил жертва, за която не вижда оправдание. В динамичен план той започва да осъзнава присъствието на публиката. В началото на сесията се чувства нещастен или щастлив, като знае за присъствието й. При загряването е забравил за нея, но сега отново вижда участниците. Чувствата му на срам и вина достигат своя максимум. Докато той е загрявал, загрявала е и публиката. Но той вече е свършил, а тя сега започва. Когато непознатите от групата започнат да вземат думата и да споделят чувствата си за това какво са научили от представлението, главният герой придобива ново усещане – за катарзис, групов катарзис. Той е дал любов, а сега те му отвръщат с любов. Благодарение на психодрамата онова, което е в душата му се предава на групата и хората от публиката споделят своите преживявания с него, както той е споделял своите с тях.
Директорът въздейства пряко върху степента на спонтанност на главния герой – той действително навлиза в тези области на обекти и лица, с които е свързана неговата спонтанна енергия. За разлика от аналитика директорът не се задоволява да наблюдава главния герой и да превежда символичното поведение на разбираем, научен език. Въоръжен с хипотетични прозрения, той влиза като участващ актьор в спонтанната активност на главния герой, за да му говори със спонтанния език на знаците и жестовете, думите и действията, които главният герой сам е избрал. Разработена е обстойна система от техники за представление, с които директорът и помощните азове навлизат в света на главния герой, като го населяват с познати нему образи, които вместо налудни стават полуизмислени – полуреални. Подобно на духове, понякога те го стряскат и смущават, а в други случаи го изненадват и успокояват. Главният герой се усеща като че ли хванат в един полуистински свят. Той се вижда как действа, чува се как говори, но действията и мислите му, чувстата и възприятията му не идват от него, странно, но те идват от други хора – психодраматиста, помощните Азове, дубльорите и огледалата на съзнанието му.
Джейкъб Морено прескача границите на изолирания човек и поглежда глобално към групата от хора. Той надскача строгата обвързаност с психоаналитичните теории и търси аналогията между детето и преживяванията на порастналия човек. Открива метод за достигането до заключения потенциал, без значение на пола и националноста. Открива сцената, където тялото действа, за да преживее истинските, скритите емоции и мисли през ролите, които поема.

Използвана литература:

1. Морено, Дж., 1994, Основи на психодрамата, Отворено общество, София
2. http://psy.rin.ru/article/251-101.html
3. http://bulgaria.indymedia.org/newswire/display/7191/index.php

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.