Eдна от основните форми на страх е страхът да станеш самостоен Аз, който бива преживяван като отпадане от защитеността. Желанието за близост и контакт, копнежът да можеш да обичаш и да бъдеш обичан, принадлежи към нашата същност и е един от признаците на човешкото изобщо. Когато обичаме, ние се стремим да направим обичания човек щастлив; ние се вчувстваме в него, искаме да отгатнем желанията му, мислим повече за другия, отколкото за нас самите, можем да забравим себе си и да преживеем ощастливяващия обмен на даване и получаване, който претопява двама ни в едно Ние, снемащо поне за мигновение разделеността на индивидите. Праобразът на такава любов е отношението майка-дете и навярно всяка любов се опитва наново да го пресъздаде, наново да открие онова, което сме преживели в най-ранното детство: да се чувстваме безусловно обичани, просто такива, каквито сме и да знаем, че нашето биване, това, което можем да дадем, което сме, може да направи и другия щастлив. Ние носим в себе си като заложба способността да обичаме; но за да се разгърне, тя трябва да бъде заговорена, събудена. Така любовта, която сме получили, ни дава не само чувството за нашата собствена ценност, тя прави възможна готовността ни за любов, желаеща да върне полученото.

Продължава…

Ерих Фром (1900-1980) е един от най-блестящите мислители на XX век в областта на психологията, философията и социалните науки.

Роден е в Германия, следвал е в университетите в Хайделберг, в Мюнхен и в Института по психоанализа в Берлин. След като напуска Германия през 1932 година, чете лекции в Мексико, където е професор по психоанализа в Националния университет, а също и в Съединените щати – в колежа „Бенингтън“, в „Йейл“, в Мичиганския щатски университет и в Нюйоркския университет. Неговите книги, превърнали се в класика на психологическата и психоаналитичната литература, продължават да бъдат сред най-превежданите и преиздавани заглавия в света; „Душата на човека“, „Бягство от свободата“, „Здравото общество“, „Анатомия на човешката деструктивност“, „Изкуството да обичаш“, и много други. Фром посочва причините за индивидуалните неврози и психически разстройва във всеобщата лудост, заложена в самата организация на обществения живот.

Продължава…

Един от големите приноси на Юнг е определянето на понятието синхроничност. Синхроничностите са съвпадения, които са така необичайни и толкова значими, че едва ли могат да бъдат приписани на случайността. Всеки от нас е преживял синхроничност в някакъв момент от своя живот, например когато научим странна нова дума и след това я чуваме по новините няколко часа по-късно или когато размишляваме по някаква тъмна и неясна тема и след това забележим други хора да говорят по нея.

Класическият пример е историята със скарабея на Юнг. Юнг лекува една жена, чийто твърдо рационален подход към живота я затруднява да извлече полза от лечението. След поредица обезсърчаващи сеанси жената разказва на Юнг сън, в който участва един бръмбар скарабей. Юнг знае, че в египетската митология скарабеят символизира прераждане и се учудва дали подсъзнанието на жената не показва символически, че тя претърпява някакъв вид психологическо прераждане. В момента, в който й разказва това, нещо почуква по прозореца и той вдига очи, за да види един златистозелен скарабей от другата страна на стъклото (това е единственият случай, когато скарабей се появява на прозореца на Юнг). Той отваря прозореца и пуска скарабея да лети из стаята, когато представя своята интерпретация на съня. Жената била толкова слисана, че смекчава своята рационалност и от този момент нейната отзивчивост към лечението се подобрява.

Продължава…

Страхът принадлежи неотменно към нашия живот. Той ни съпровожда от раждането до смъртта във все нови и нови проявления. Историята на човечеството ни дава възможност да се запознаем с различни опити за неговото овладяване, смекчаване, преодоляване или усмиряване. Магия, религия и наука са полагали усилия в тази насока. Защитеността в Бога, отдаващата се любов, изследването на природните закони, отвръщащата се от света аскеза или философските познания всъщност не снемат страха, те обаче могат да помогнат той да бъде понасян и дори да го направят плодотворен за нашето развитие. Да вярваме, че сме в състояние да живеем живота си без страх, си остава една от големите ни илюзии; той е част от нашата екзистенция, отражение на нашата зависимост и на знанието, че сме смъртни. Ние можем само да се опитваме да създаваме противодействащи му сили: смелост, доверие, познание, мощ, надежда, смирение, вяра и любов. Те ни помагат да приемаме страха, да се стълкновяваме с него, отново и отново да го побеждаваме. Ние би трябвало да се отнасяме скептично към всякакъв вид методи, които обещават да ни освободят от страха; те не отговарят на действителността на човешкото битие и събуждат илюзорни очаквания.
Макар и страхът да принадлежи неизбежно към нашия живот, това не означава, че ние непрекъснато съзнаваме този факт. От друга страна, страхът сякаш винаги е настоящ и може всеки момент да нахлуе в съзнанието ни, когато бъде констелиран навън или вътре в нас от някакво преживяване. Тогава ние обикновено сме склонни да го отминем, да го избегнем и сме развили техники и методи за неговото изтласкване mритъпяване или надиграване и отричане. Но подобно на смъртта, и страхът не престава да съществува тогава, когато не мислим за него.

Продължава…

Ерих Фром (1900-1980) е един от най-големите мислители на XX век в областта на психологията, философията и социалните науки. Опирайки се на идеите на психоанализата, екзистенциализма и марксизма, той се стреми да разреши основните противоречия на човешкото съществуване. Изход от кризата на съвременната цивилизация той вижда в създаването на “здраво общество”, основано на принципите и ценностите на хуманистичната етика.
Ерих Фром е роден през 1900 г. във Франкфурт на Майн и е единствено дете на родители евреи.
Фром получава добро начално образование. Гимназията, в която изучава латински, английски и френски език, пробужда у юношата интерес кам старозаветните текстове.

Продължава…

Карен Хорни (1885-1952) е класик в неофройдизма, възникнал на основата на критиката и модернизирането на учението на Зигмунд Фройд. Постфройдисткото развитие на психоанализата довежда до появата на няколко течения в рамките на учението, едно от които оглавява Хорни. Нейната концепция се свежда до изучаване значението на културата в живота на обществото и човека, влиянието на културата върху психичното здраве и зависимостта на типа неврози от особеностите на културата. Тя е първата, която открито подлага на критика Фройдовата теза за женствеността , а четиринайсетте материала, написани от нея между 1922 г. и 1937 г. и отреждат честта на основоположник на женската психология.
Хорни се обявява срещу анатомичната обусловеност на женската психология, едиповия комплекс и неизбежната за всички последователност в развитието на стадиите на либидото. Тя противопоставя на фройдисткия биологизъм значението на културната основа и социалните отношения и е една от първите, оценили значението на общите социо-културни условия в развитието на личността и нейните неврози. В психоаналитичната си практика Хорни в много отношения запазва техниката на Фройд с нейния рационализъм и дистанция между лекаря и пациента. Но във възгледите на двамата психолози има съществени разлики. Фройд подчертава негативните страни на човешката природа, като обръща по-малко внимание на моралните и интелектуалните аспекти; човекът е движен не от стремежа към самоусъвършенстване, а от стремежа към удоволствие; духовният и нравственият прогрес са обусловени от действията на инстинктите, адаптацията към средата, натиска на социалните норми; сферата на творчеството и морала е сублимация на природните инстинкти на човека. Фройд определя човешката природа като егоистична и агресивна, а добротата се проявява само като сдържащо начало на тази агресивност. Хорни се противопоставя на тази постановка, тя смята, че в естествения човешки характер съществуват искрена доброта и щедрост, наред с естествеността на егоизма и агресивността.

Продължава…