Автор: hrissi

Седем психологически експеримента, които разкриват колко малко знаем за самите себе си

leleПонякога ни се струва, че знаем всичко за своя характер и точно можем да предвидим как ще реагираме на всяка ситуация. Съществуват обаче експерименти, които доказват, че психиката ни е много по-сложна, отколкото си мислим.
Ето седем примера, които разкриват, че несъзнаваното у хората е повече, отколкото те си мислят.

Продължава…

Дон Мигел Руиз: Любов и страх

love-vs-fearЛюбовта не задължава. Страхът е изпълнен със задължения. По пътя на страха, каквото и да правим, то е защото трябва да го направим и очакваме другите да направят нещо, защото трябва да го направят. Имаме задължението и веднага след като то се появи, ние започваме да му се съпротивляваме. Колкото повече съпротива оказваме, толкова повече страдаме. Рано или късно се опитваме да избягаме от задълженията. От друга страна, любовта не притежава съпротива. Каквото и да правим, то е защото искаме да го правим. То става удоволствие, то е подобно на игра и ние изпитваме удоволствие от него.

Продължава…

No Comments Categories: Духовни учения Tags: Етикети:, ,

Депресивните личности и страха от изоставяне

depressionEдна от основните форми на страх е страхът да станеш самостоен Аз, който бива преживяван като отпадане от защитеността. Желанието за близост и контакт, копнежът да можеш да обичаш и да бъдеш обичан, принадлежи към нашата същност и е един от признаците на човешкото изобщо. Когато обичаме, ние се стремим да направим обичания човек щастлив; ние се вчувстваме в него, искаме да отгатнем желанията му, мислим повече за другия, отколкото за нас самите, можем да забравим себе си и да преживеем ощастливяващия обмен на даване и получаване, който претопява двама ни в едно Ние, снемащо поне за мигновение разделеността на индивидите. Праобразът на такава любов е отношението майка-дете и навярно всяка любов се опитва наново да го пресъздаде, наново да открие онова, което сме преживели в най-ранното детство: да се чувстваме безусловно обичани, просто такива, каквито сме и да знаем, че нашето биване, това, което можем да дадем, което сме, може да направи и другия щастлив. Ние носим в себе си като заложба способността да обичаме; но за да се разгърне, тя трябва да бъде заговорена, събудена. Така любовта, която сме получили, ни дава не само чувството за нашата собствена ценност, тя прави възможна готовността ни за любов, желаеща да върне полученото.

Продължава…

Каменоделецът

stonecutterИмало някога един каменоделец, който бил недоволен от себе си и от работата, която вършел.

Един ден той влязъл в магазина на заможен търговец. Вътре имало много купувачи, суетящи се около отрупаните със стока рафтове.

– Ех, как ми се иска да съм търговец! – казал си каменоделецът.В този момент, за голямо негово учудване, той заел мястото на търговеца, спечелвайки както имането му, така и завистта на онези, които били по-бедни от него.

Новоизлюпеният търговец бил щастлив, докато не се случило така, че покрай дома му минал знатен велможа, придружаван от много прислужници и войници.

Всички му се кланяли, независимо от възрастта и социалното си положение. Тогава нашият човек си пожелал да стане велможа и тутакси се превърнал в такъв. Всички му се подчинявали и задоволявали всяко негово желание.

Веднъж обаче го заболяла глава от силното августовско слънце. Той погледнал начумерено към небето и си помислил:
– Колко е силно слънцето! Искам да съм слънце!

В същия миг станал слънце. Гледал отгоре целия свят и му се наслаждавал, докато голям буреносен облак не застанал пред него.
– Облакът е по-силен от мен! – рекъл си той. – Иска ми се да съм облак!

Превърнал се в облак и запроливал дъжд над околността. Но после усетил, че нещо по-силно го избутва и
разбрал, че това е вятърът. Веднага решил, че иска да бъде вятър и да бушува волен и свободен над гори и
поля.

Скоро обаче се блъснал в нещо, което не можал дори да помръдне – огромна, величествена скала.
– Колко е могъща тази скала! – рекъл си той. – Иска ми се да съм като нея!
Тогава се превърнал в здрава канара, по-твърда от всичко на земята. Но както се извисявал спокоен и непоклатим, чул звук от клин, забиван в снагата му и почувствал, че се троши.

– Какво би могло да бъде по-силно от мен? – запитал се той.

Погледнал надолу и там, в ниското, съзрял един каменоделец.

1 Comment Categories: Приказки и притчи

Горделивите

Горделивите –
ние –
не питаме никога.
В резултат –
емболия
от сподавени викове.

Няма за нас лекарства!
Няма противоядия.
Мълчаливо, но царствено
умираме. Млади.
(Моя гордост и бич мой,
мразен, неминуем,
как да кажа „обичам“?
Може някой да чуе!)

Горделивите –
ние –
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.

Миряна Башева

No Comments Categories: Стихотворения Tags: Етикети:

Ерих Фром: Изборът да имаш или да бъдеш

frommЕрих Фром (1900-1980) е един от най-блестящите мислители на XX век в областта на психологията, философията и социалните науки.

Роден е в Германия, следвал е в университетите в Хайделберг, в Мюнхен и в Института по психоанализа в Берлин. След като напуска Германия през 1932 година, чете лекции в Мексико, където е професор по психоанализа в Националния университет, а също и в Съединените щати – в колежа „Бенингтън“, в „Йейл“, в Мичиганския щатски университет и в Нюйоркския университет. Неговите книги, превърнали се в класика на психологическата и психоаналитичната литература, продължават да бъдат сред най-превежданите и преиздавани заглавия в света; „Душата на човека“, „Бягство от свободата“, „Здравото общество“, „Анатомия на човешката деструктивност“, „Изкуството да обичаш“, и много други. Фром посочва причините за индивидуалните неврози и психически разстройва във всеобщата лудост, заложена в самата организация на обществения живот.

Продължава…

1 Comment Categories: Психоанализа, Социална психология Tags: Етикети:

Гледна точка

loveЗадължително прочетете стихотворението до края:

Аз съм част от изгубено поколение

И отказвам да вярвам, че

аз мога да променя този свят.

Разбирам, че това ви шокира, но

«Щастието е в теб»

— това всъщност е лъжа.

„Щастието е в парите“

И на трийсет години ще разкажа на сина си, че

той не е най-важния в живота ми.

Шефът ми ще знае –

моите принципи:

работата

означава повече от

семейството

Чуйте:

хората живеят в семейства отдавна.

Но сега

обществото не е същото като преди.

Експертите твърдят, че

два от три брака свършват с развод.

Не вярвам, че

ще живея в страна, която съм създал сам.

В бъдещето

природата ще бъде безмилостно унищожавана.

Никой не вярва, че

ще съхраним нашата прекрасна планета.

И разбира се,

моето поколение вече е изгубено.

Глупаво е да се предполага, че

Има надежда.

***

А сега прочетете отдолу нагоре.

2 коментара Categories: Стихотворения Tags: Етикети:

Вкус на дъжд

fahrenheit_451_1966_2Откъс от „451° по Фаренхайт“, Рей Бредбъри

Дъждът почти беше престанал и девойката вървеше по средата на тротоара с вдигнато нагоре лице; редките капки падаха върху лицето й. Като видя Монтег, тя се усмихна.

— Здравейте!

— Здравейте! — каза той и продължи. — Сега пък какво сте измислили?

— Нали съм побъркана? Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.

— Не мисля, че на мен би ми харесало — каза той.

— Може да ви хареса, ако опитате.

— Никога не съм опитвал.

Тя облиза устните си.

— Дъждът дори има приятен вкус.

— Какво, ще ви се да опитате всичко поне веднъж, така ли? — попита той.

— Понякога и два пъти. — Тя погледна към нещо, което държеше в ръката си.

— Това пък какво е? — попита той.

— Предполагам, че е последното глухарче за тази година. Не вярвах, че толкова късно ще намеря глухарче. Чували ли сте, че трябва да си отъркате брадичката с него? Вижте! — И смеейки се, тя докосна брадичката си с цветето.

— Защо?

— Ако остане следа, значи, че съм влюбена. Има ли следа?

Нямаше как; той погледна.

— Е? — запита тя.

— Под брадичката ви има жълто.

— Чудесно! Хайде сега да опитаме с вас!

— С мен нищо няма да излезе.

— Ще видим. — И преди той да успее да се отдръпне, тя допря глухарчето до брадичката му. Той отстъпи назад и тя се засмя:

— Стойте мирно!

Погледна под брадичката му и сбърчи вежди.

— Е? — попита той.

— Колко жалко! — каза тя. — Не сте влюбен в никого.

— Влюбен съм!

— Нищо не личи.

— Влюбен съм, и то много! — Опита се да извика в съзнанието си някакъв образ, който да докаже твърдението му, но образ не се появи. — Влюбен съм!

— О, моля ви се, не гледайте така!

— Глухарчето е виновно — каза той. — Всичкият му прашец остана по вашата брадичка. Затова при мен не се получи нищо.

— Разбира се, това трябва да е причината. Но ето, че аз ви разстроих, виждам, че ви разстроих; простете, наистина много съжалявам. — Тя го докосна по лакътя.

— Не, не! — бързо каза той! — Нищо ми няма!

— Трябва да си вървя, затова кажете, че ми прощавате. Не искам да ми се сърдите.

— Не ви се сърдя. Но съм разстроен.

— А сега трябва да отида при моя психиатър. Карат ме да ходя при него. Измислям си разни неща и му ги разправям. Не зная какво си мисли за мен. Казва, че съм била истинска лукова глава. Карала съм го да ме бели люспа по люспа.

— И на мен ми се струва, че имате нужда от психиатър — каза Монтег.

— Наистина ли мислите така?

Монтег въздъхна дълбоко и най-сетне каза:

— Не, не мисля така.

— Психиатърът иска да разбере защо излизам и скитам из гората, защо наблюдавам птичките и събирам пеперуди. Някой ден ще ви покажа моята колекция.

— Добре.

— Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава нагоре, ей така, и да оставя дъждовните капки да падат направо в устата ми. Вкусът им е също като на вино. Опитвали ли сте някога?

— Не. Аз…

— Вече ми простихте, нали?

— Да. — Той се замисли за миг. — Да, простих ви. Бог знае защо. Вие сте чудновата, огорчавате човека, а той лесно ви прощава. Казахте, че сте на седемнайсет години, нали?

— Да… тоест, ще ги навърша идущия месец.

— Колко странно! Колко чудно! А жена ми е на трийсет години и въпреки това понякога изглеждате толкова по-възрастна от нея. Не мога да го разбера.

— Вие самият сте чудноват, мистър Монтег. Понякога дори забравям, че сте пожарникар. А сега мога ли отново да ви разсърдя?

— Хайде да видим!

— Как започна всичко това? Как попаднахте на тази работа? Как избрахте професията си, как се решихте да заемете тази служба? Вие не сте като другите. Виждала съм някои от тях и зная. Когато ви говоря, вие гледате в мен. Снощи, когато казах нещо за луната, вие погледнахте към нея. Другите никога не биха го направили. Другите просто биха си тръгнали и биха ме оставили да си говоря. Или пък биха започнали да ме заплашват. Вече никой няма никакво време за другите. Вие сте един от малцината, които ме понасят. Ето защо си мисля: толкова странно е, че сте пожарникар; това някак си не ви подхожда.

Той имаше чувството, че тялото му се раздвоява — топлина и хлад, нежност и суровост, трепет и спокойствие — и двете му части се трият една о друга.

— Добре ще е да побързате за визитата си при психиатъра — каза той.

Тя изтича и го остави сам под дъжда. Той дълго време не мръдна от мястото си.

А след това много бавно, както вървеше, вдигна нагоре глава към дъжда само за няколко секунди и отвори уста…

No Comments Categories: Приказки и притчи Tags: Етикети:,

Как се става истински?

the-velveteen-rabbit-by-margery-williams2откъс от „Плюшеното зайче“ на Марджъри Уилямс

„- Боли ли? – попита Зайчето.
– Понякога – отвърна Кончето, защото винаги говореше честно. – Когато си истински, за теб няма значение дали те боли.
– Изведнъж ли се случва, сякаш те раняват – питаше Зайчето, – или малко по малко?
– Не се случва изведнъж – обясни Кончето, -а ставаш истински. За това е нужно много време. За това не се случва често на хора, които се чупят лесно, имат остри ръбове или трябва да се пазят много внимателно. Общо взето, когато станеш Истински, козината ти се е проскубала, очите ти са изпадали, краката ти едва се държат за тялото. Но тези неща изобщо нямат значение, тъй като ти си Истински и не можеш да бъдеш грозен, освен за хората, които не разбират.“

No Comments Categories: Приказки и притчи

Основи на телесната психотерапия

Редица психотерапевтични методи подчертават важността на онова, което изразява тялото ни като ключ към психодиагностиката.

Представете си следната ситуация:
Ваш приятел/приятелка току-що ви е съобщил, че ви изоставя заради вашата най-добра приятелка/приятел. Обърнете внимание на вашите телесни реакции. Ще усетите спазъм в гърдите, учестено дишане, напрежение в мускулите на челюстта, ръцете и краката.

Според привържениците на телесната терапия, дори съзнателно да не се борите със стресовата ситуация, вашето тяло автоматично реагира на нея. Това, което преживявате, си личи чрез начина, по който се движите, дишате, управлявате своите мускули, а също и чрез болестите, от които страдате.

Продължава…