Ерих Фром: Изборът да имаш или да бъдеш

frommЕрих Фром (1900-1980) е един от най-блестящите мислители на XX век в областта на психологията, философията и социалните науки.

Роден е в Германия, следвал е в университетите в Хайделберг, в Мюнхен и в Института по психоанализа в Берлин. След като напуска Германия през 1932 година, чете лекции в Мексико, където е професор по психоанализа в Националния университет, а също и в Съединените щати – в колежа „Бенингтън“, в „Йейл“, в Мичиганския щатски университет и в Нюйоркския университет. Неговите книги, превърнали се в класика на психологическата и психоаналитичната литература, продължават да бъдат сред най-превежданите и преиздавани заглавия в света; „Душата на човека“, „Бягство от свободата“, „Здравото общество“, „Анатомия на човешката деструктивност“, „Изкуството да обичаш“, и много други. Фром посочва причините за индивидуалните неврози и психически разстройва във всеобщата лудост, заложена в самата организация на обществения живот.

Според Ерих Фром притежателната нагласа тласка света към екологична и психологическа катастрофа, а единствено спасение той вижда в повсеместното приемане на нагласата:

„ДА БЪДЕШ“-

ДА ОБИЧАШ,

ДА ДЕЙСТВАШ,

ДА ИЗРАСТВАШ ДУХОВНО.

Едно от най-значимите произведения на големия американски философ и психоаналитик „Да имаш или да бъдеш“ е посветено на двата основни типа житейска нагласа:

на стремежа „да имаш“,

на стремежа „да бъдеш“

и тяхната борба за господство над човешката душа.

Според Ерих Фром нагласата „да имаш“ ориентира човека към материалните притежания и властта и е обвързана с алчност, завист и агресивност, докато нагласата „да бъдеш“ е насочена към удоволствието от споделеното преживяване и творческата активност и се мотивира от любовта.

Алтернативата притежание или битие противоречи на здравия разум. Да имаш е като че ли нормална функция на живота ни: за да живеем, трябва да притежаваме разни неща. Освен това самият акт на придобиване поражда удоволствие. Възможно ли е в култура, в която върховната цел е да имаш – и то да имаш все повече и повече – и в която можем да кажем, че нечий живот „е оценен за един милион долара“, да съществува такава алтернатива? Тъкмо обратното, като че ли цялата същност на битието се заключава в притежанието. С други думи, човекът е нищо, ако не притежава нещо.

Въпреки това Великите Учители на човечеството поставят избора между притежание и битие в центъра на своите философски системи. Според Буда, ако искаме да достигнем до най-високата степен на развитие, не трябва да ламтим за собственост. Иисус учи: „Защото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби, а който погуби душата си зарад Мен, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби или повреди?“ (Лука 9:24-25). Според Майстер Екхарт условието за постигане на духовно богатство и сила е човек да няма нищо, да е свободен и „празен“, да не оставя Аз-а да се изпречва на пътя му. Маркс пише, че богатството е порок, също както бедността, и че целта ни трябва да е да бъдем много, а не да имаме много.

Разграничението между битие и притежание,  наред  с разграничението между любовта към живота и влечението към смъртта е най-съдбоносният проблем на човешкото съществуване. Емпиричните антропологични и психоаналитични данни доказват, че притежанието и битието са двата основни начина на съществуване, преобладаването на единия от които определя различията между характерите на индивидите и съответните типове социални характери.

Като увод към разбирането за разликата между двата начина на съществуване – притежанието и битието,  Фром използва за илюстрация две стихотворения със сходно съдържание. Едното, в стил „хайку“, е от японския поет Башо (1644-1694); другото принадлежи на английския поет Алфред Тенисън (1809-1892). И двамата автори описват сходно преживяване: реакцията си към цвете, видяно по време на разходка. Стихът на Тенисън е следният:

Цвете в каменния зид,

късам те, сега си мое

и държа те с цвят, стебло и корен;

ако в този свят неръкотворен

вникна, цвете, в теб и в твоя вид,

бих разбрал човек и Бог какво е.

 

В превод тристишието на Башо звучи така:

И ето: грижливо се взирам –

цъфтяща овчарска торбичка

е-хей край плета!

Разликата е поразителна! Тенисън изпитва желание да притежава цветето. Той го „изтръгва“ с корена. И когато всичко приключва със спекулативния финал как чрез цветето поетът ще прозре същността на Бога и на човека, самото цвете загива в резултат на особения интерес, проявен към него. Тенисън, такъв, какъвто ни се представя в случая, е изцяло сравним с поведението на типичния модерен учен, който търси истината, като подлага по франкенщайновски живота на дисекция.

Отношението на Башо към цветето е коренно различна. Той не иска да го откъсне; дори не посмява да го докосне. Единственото, което прави, е, „грижливо да се взира“. Ето как коментира това тристишие Судзуки:

„Възможно е Башо да е вървял по селски път и да е забелязал нещо край зида, на което едва ли някой би обърнал внимание. Като се доближил и го разгледал внимателно, той установил, че това е диво растение, доста невзрачно и с нищо непривличащо погледа на минувача. Чувството, с което е проникнато описанието на този прост сюжет, едва ли можем да наречем поетическо, с изключение на последните две срички, които на японски означават „кана“. Прибавяни към съществително име, прилагателно име или наречие, те изразяват възхищение, хвалебствие, тъга или радост и при превод на друг език съвсем приблизително се предават посредством удивителен знак. Цитираното тристишие „хайку“ завършва с такъв знак.“

Тенисън явно се нуждае от цветето, за да разбере хората и природата, но в резултат на това, че той го придобива, цветето загива. Това, което иска Башо, е да съзерцава цветето и не просто да го види, а да станат едно – след което да го остави да живее. Разликата между Тенисън и Башо се изяснява напълно, ако прочетем и едно стихотворение на Гьоте:

Откритие

Веднъж излязъл бях в гората на разходка,

без път и цел вървях, с дух ведър, мисъл кротка,

когато под черница съзрях прекрасно цвете –

по-ярко от зеница, звезда така не свети.

Посегнах да го скърша, но тихо то ми рече:

– Нима така ще свърша, по воля зла, човече?

Внимателно, със корен, пренесох го в ръце

във двор голям, просторен, край бистро езерце.

Тук грижи то не знае сред слънце и покой,

сега цъфти, ухае и се множи безброй

Веднъж, когато Гьоте се разхождал без определена цел, погледът му бил привлечен от ярко „като звезда“ цвете. Той изпитал същия импулс, както Тенисън, но осъзнал, че това означава да погуби живот За Гьоте цветето е толкова живо, че му проговаря и той постъпва различно. Взема цветето „с корен“, но го посажда в градината. В хода на нашите разсъждения Гьоте заема междинна позиция между Тенисън и Башо: В решителния момент за него силата на живота надделява над простата любознателност Излишно е да се споменава, че в това прекрасно стихотворение Гьоте изразява същността на схващането си за изследването на природата. Отношението на Тенисън към цветето е израз на притежателната нагласа – не в материалния смисъл, а в смисъл на придобиване на познание. Отношението на Башо и на Гьоте към цветето е израз на битийната нагласа. Имам предвид начина на съществуване, при който човек нито има нещо, нито копнее да притежава нещо, но е радостен да прилага творчески способностите си, за да постигне единение със света.

Великият жизнелюбец Гьоте, един от най-изявените борци срещу едностранчивия и механистичен подход към човека, подкрепя идеята „да бъдеш“ срещу идеята „да имаш“ в много свои стихотворения. Неговият „Фауст“ е драматично описание на конфликта между „да бъда“ и „да имам“ (олицетворение на последното е Мефистофел). В краткото стихотворение „Собственост“ Гьоте с максимална простота възхвалява битието:

Собственост

Не, нищо тук не ми принадлежи,

освен таз мисъл вихрогонна,

която от душата ми извира

и тази радост, дето в мен кръжи –

дар от Съдбата благосклонна –

която ме сродява със всемира

Разликата между „да бъда“ и „да имам“ не е точно разликата между Изтока и Запада, а е по-скоро между общество, ориентирано към духовното, и общество, ориентирано към материалното. Ориентацията „да имам“ е характерна за западното индустриално общество, в което стремежът към придобиване на богатство, слава и власт се е превърнал в смисъл на живота. Общества, в който отчуждението не е изразено в толкова крайна степен, незасегнати от идеите на съвременния; „прогрес“ – като средновековното общество, индианците от племето зуни, африканските племена, – имат своите „Башо“. В резултат на индустриализацията след още няколко поколения японците също могат да се сдобият със свои „Тенисъновци“. Не, че западният човек е неспособен докрай да разбере философските системи на Изтока, като дзен будизма например (както мислел Юнг), а no-скоро модерният човек не може да разбере духа на общество, което не се гради около собствеността и алчността. Наистина проповедите на Майстер Екхарт (толкова трудни за разбиране, колкото Башо или дзен будизма) и учението на Буда не са нищо друго, освен два диалекта на един и същ език.

Ако е вярно предположението, че от психологическа и икономическа катастрофа може да ни спаси само коренна промяна на човешкия характер, изразяваща се в преход от притежателна към битийна нагласа, законно възниква въпросът: възможна ли е масова промяна на човешкия характер и ако е възможна, то по какъв начин би могло да стане това?

Според Фром човешкият характер може да се промени, ако са налице следните условия:

1.  Ние страдаме и го осъзнаваме.

2.  Разбираме какви са причините за нашето страдание.

3.  Знаем, че има начин да се избавим от нещастието.

4.  Осъзнаваме, че за да се избавим от нещастието, трябва да следваме определени норми и да променим начина си на живот

Тези четири пункта съответстват на четирите благородни истини, представляващи същността на учението на Буда и засягащи общите условия на човешкото съществуване, а не просто примери за неблагополучие, вследствие на конкретни индивидуални или социални обстоятелства.

Същият принцип на промяна, който е характерен за будизма, лежи в основата и на Марксовата идея за спасението. За да се разбере това, трябва да се знае, че за Маркс, както сам той казва, комунизмът не е крайна цел, а етап в историческото развитие на обществото, който трябва да освободи хората от обществено-икономическите и политическите условия, при които те губят човешкия си облик и се превръщат в роби на вещите, машините и на собствената си алчност

Първата стъпка, предприета от Маркс, трябва да покаже на работническата класа – най-отчуждената и нещастна класа по онова време, – че страда. Маркс се опитва да разруши илюзията, която пречи на работниците да осъзнаят докрай собственото си нещастие. Втората стъпка трябва да разкрие причините за техните страдания, които се коренят в природата на капитализма и в такива качества на характера, породени от капиталистическата система, като алчността, користолюбието и зависимостта. Този анализ на причините за страданията на работниците (и не само на работниците) дава основния тласък в изследванията на Маркс относно анализа на капиталистическата икономика. Третата стъпка трябва да покаже, че страданията биха могли да бъдат избягнати, ако се премахнат пораждащите ги условия. Четвъртата стъпка разкрива новия начин на живот, новата обществена система, която ще освободи хората от страдания, неизбежно пораждани от старата система.

Фройд предлага сходна схема на терапия. Пациентите се обръщат към него, защото страдат и осъзнават, че страдат, но обикновено не съзнават от какво страдат Ето защо първата задача на психоаналитика е да помогне на пациентите да се откажат от илюзиите, които им пречат да разберат в какво се състои тяхното страдание, и да осъзнаят реалните причини за заболяването си. Да се диагностицира характерът на индивидуалното или социалното страдание е въпрос на тълкуване, а при тълкуванията са възможни различни подходи. Най-ненадеждната информация за поставяне на диагноза по правило е субективната представа на пациента за причините за неговото страдание. Същността на психоаналитичния процес на лечение е да помогне на пациента да осъзнае действителните причини за болестта си.

Като знаят причините, пациентите могат да направят следващата стъпка – да прозрат, че болестта им е лечима, при условие че бъдат премахнати причините, които я пораждат Според Фройд, това означава да се възстановят потиснатите преживявания, свързани с определени събития от детството. Традиционната психоанализа не смята четвъртия етап за задължителен. Много психоаналитици, изглежда, смятат, че самото осъзнаване на онова, което е потискано, има терапевтичен ефект.Често пъти това е така, особено когато пациентът има точно определени симптоми, какъвто е случаят с хистеричните или маниакалните състояния. Не вярвам обаче, че може да се постигне траен ефект у хора, чието страдание не се ограничава до определени симптоми и които е необходимо да променят своя характер; няма да има никакъв ефект, докато те не променят начина си на живот в съответствие с промяната в характера, която искат да постигнат. Например можем безкрайно да анализираме зависимостта на отделните хора, но всичките ни опити ще бъдат безуспешни, докато не се промени самата жизнена ситуация, в която се е намирал пациентът до момента на заболяването. Например, жена, причините за страданието на която се крият в зависимостта от баща й, дори да осъзнава дълбоките причини за тази зависимост, няма да оздравее, докато реално не промени начина си на живот, като например да се отдели от своя баща, да се откаже от помощта му и да поеме риска и неудобствата, неизбежни при такива практически стъпки към независимост. Само по себе си осъзнаването на причините на заболяването, без практически стъпки за промяна на жизнената ситуация, остава безполезно.

Функция на новото общество е появата на нов човек, в структурата на чийто характер се включват следните качества:

•  готовност за отказ от всички форми на притежание, за да бъде, да съществува в пълния смисъл на думата;

•  чувство на сигурност чувство за идентичност и увереност в себе си, основани на вярата в това, че съществува, че е, на вътрешната потребност на човека от привързаност, заинтересуваност, любов и единение със света, а не на стремежа да има, да притежава, да властва над света и по такъв начин да се превърне в роб на своята собственост;

•  осъзнаване на факта, че никой и нищо извън нас самите не може да придаде смисъл на нашия живот и че само пълната независимост и отказ от вещоманията могат да станат условие за плодотворна човеколюбива дейност;

•  да се чувстваш на мястото си;

•  радост, породена от служене на хората, а не от трупане на печалби и експлоатация;  .

•  любов и преклонение пред живота във всичките му проявления със съзнанието, че животът и всичко, което способства разцвета, е свещено, а не вещите, властта и онова, което е тленно;

•  стремеж  да  овладееш,  доколкото е по силите ти, своята алчност, да се освободиш от омразата и илюзиите си;

•  да живееш без идолопоклонство и илюзии, тъй като всеки достига такъв етап, в който няма нужда от илюзии;

•  да развиваш способността си да обичаш, както и способността за критично, реалистично мислене;

• да  се освободиш от нарцисизма и да приемеш всички трагични ограничения, вътрешно присъщи на човешкото съществуване;

•  да превърнеш собственото си всестранно развитие, както и това на себеподобните, във висша цел на живота;

•  да знаеш, че за постигането на тази цел са нужни дисциплинираност и реализъм;

•  да знаеш също, че без структура няма развитие, но да разбираш и разликата между структурата като атрибут на живота и „порядъка“ като атрибут на неживото, на мъртвото;

• да развиваш въображението си, но не като израз на бягство от непоносимите условия, а като предусещане на реалните възможности, като средство за премахване на непоносимите условия;

•  да не заблуждаваш другите, но и да не бъдеш заблуждавай от тях; да бъдеш простодушен, но не и наивен;

•  да се стремиш да постигнеш пълно самопознание не само по отношение на известните качества на личността, но и на непроявените, тъй като човек долавя смътно и онова, което не знае;

•  да усетиш единението си с живота и да се откажеш от стремежа да покоряваш природата, да я подчиняваш, да я експлоатираш, да я изтощаваш и унищожаваш; да се стремиш да опознаеш природата и да живееш в хармония с нея;

•  свобода, но не като произвол, а като възможност да останеш верен на себе си; не като възел от алчни страсти, а като деликатно балансирана структура, изправена пред вечната алтернатива да се развие или да се разруши, да живее или да умре;

•  да знаеш, че злото и разрушението са неизбежни следствия от неправилно развитие;

•  да разбираш, че само на малцина им се удава да постигнат съвършенството, и то на онези, които не се стремят непременно да „достигнат целта“, знаейки, че подобни амбиции са друга, по-различна форма на алчността и ориентацията към притежание;

•  да изпитваш щастие на възтържествувалото жизнелюбие, независимо от това, какво ти готви съдбата в бъдеще. Когато човек живее максимално пълноценно, получава такова удовлетворение, че едва ли му остава място за безпокойство

1 Comment Categories: Психоанализа, Социална психология Tags: Етикети:

One Reply to “Ерих Фром: Изборът да имаш или да бъдеш”

  1. Прекрасни мисли,събрани на едно място и систематизирани по важност. Добре би било по вече от тези, които четем да умеем да ги предаваме и на другите хора около нас, да ги вдъхновяваме да последват съветите на тези даровити учени-психолози!

Вашият отговор на Стела Иванова Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *